Лора Роуланд - Шинджу

Без да чака отговор, хукна към конюшните. Самураите, натежали от лесен живот и от тазвечерното пиене, все пак поеха след него. Сано и помощниците му претърсиха цялото село и пътя в двете посоки, но не намериха никого. Убиецът просто се бе стопил в нощта.

Часовете до утрото преминаха като в мъгла. Сано мобилизира докрай стоицизма и умението си да се владее. Призори докладва за убийствата на стражите, които свикаха селската полиция, старейшините и кмета. Всички се струпаха при странноприемницата на Горобей да видят труповете. Смъртта на пътник от столичната аристокрация означаваше доста неприятности и разходи за един постови град. Предстояха изпращане на рапорт до централната пътна администрация в Едо, водене на следствие, уведомяване на най-близките, уреждане кремирането на тялото и връщането му у дома.

— Не е било убийство заради грабеж — обади се един от старейшините, докато отваряше шкафа и преглеждаше съдържанието му. — Вижте, парите са си тук — той вдигна кесиите на Цунехико и Сано.

Сано бе съобразил, че не е изключено служителите да заподозрат него за убийствата. Затова каза:

— Вижте ми оръжията — по тях няма кръв. Дори и да съм искал да убия спътника си, не бих го направил в собствената си стая. А и да бях, щях да се измъкна, вместо да вдигам тревога. Нямаше да е необходимо да убивам нощния пазач или да насилвам вратата. Ако подновим диренето, сигурно ще открием истинския убиец…

Но старейшините и техният предводител не се съгласиха. Бездруго имаше доста работи за уреждане — да се издиктуват показанията, да се изпишат цял куп документи, да се организира следствието, да се уреди кремацията на тялото на Цунехико. Сано обеща, че щом се върне от пътуването, ще предаде пепелта на близките на момчето.

Накрая оставиха Сано сам. Макар че в стаята бе топло, целият трепереше. Стисна зъби и стегна мускули. Мина цяла вечност, докато успя да се овладее. Тялото му бе изтощено и немощно, но мисълта — кристално ясна.

Знаеше със сигурност, че убиецът на Цунехико и на сина на Горобей е един и същ — преследвачът. Защо Цунехико? Защо? Отговорът дойде тихо, сякаш от дебрите на съзнанието му. Той, а не Цунехико бе набелязаната жертва и само бързите му рефлекси го бяха спасили от смъртта. Убиецът не е могъл да ги различи в тъмното и за да се подсигури, е решил да убие и двамата. А причината е ясна — приближаването до истината за убийствата на Норийоши и Юкико бе неизгодно за някого и този някой искаше да го спре. Кой? Младият господар или някой от безбройните васали на Ниу Масамуне, готови да убиват по негова заповед? Кикуноджо с неговата интелигентност и талант за превъплъщения? Райден с огромната му сила и склонност към буйство? Или шпионинът, докладвал за действията му на съдията Огиу и на господарката Ниу?

Сано въздъхна. Търсеше улика, че Норийоши и Юкико са убити, а какво по-красноречиво доказателство от това покушение срещу него? Но защо трябваше да го получи на такава цена?

Не биваше да излага момъка на опасност. Поне трябваше да му каже истинската цел на пътуването. Длъжен бе да предугади заплахата, да предупреди Цунехико, да го предпази… И изобщо не биваше да предприема това пътуване. Не можеше да вини Огиу, че бе пратил Цунехико с него. Кръвта на момчето тежеше на собствената му съвест.

По-рано диреше истината, готов да плати с цената на собственото си опозоряване, но беше ли готов сега да продължи? С цената на още жертви?

Желанието да изправи на съд убиеца отново взе връх. Връхлетя го предишната стръв за отмъщение. Не можеше да остави безнаказан убиецът на Цунехико. Честта му изискваше удовлетворение, духът му — облекчение от бремето на вината.

Сано посегна към ножницата. Извади дългия меч и го стисна с две ръце пред себе си.

Фуджисава, Хирацука, Ойсо, Одавара. Имената на проверочните постове се нижеха едно след друго, редяха се градове, гори, хълмове, равнини, реки и храмове. Два дни след смъртта на Цунехико Сано наближи Хаконе.

Тук теренът ставаше планински, пътят се стесняваше до стръмна неравна пътека, криволичеща през вековни кедри. Сано слезе от коня и продължи пеша, като го водеше за юздите. Скоро се задъха от усилията да се катери и плувна в пот въпреки пронизващия студ. От височината му се зави свят. Всяка глътка въздух сякаш бе пропита с тръпчивия аромат на кедрова смола.

Рядко срещаше жива душа по пътя. Поклонниците се стичаха към Хаконе само през лятото заради лечебните свойства на чистия въздух и на горещите извори. През зимата районът опустяваше и из него кръстосваха само разбойници и обирджии.