Лора Роуланд - Шинджу

С мощен ритник запрати Сано вътре в стаята. Сано изкрещя стъписан от гледката пред очите си. Мура и д-р Ито бяха застанали от двете страни на масата за аутопсия. Ета държеше дълъг бръснач, а долната част на лицето му бе превързана с бяло парче плат. Д-р Ито го привика с ръка и Сано забеляза нещо, от което му призля. Масата беше празна. Готова. За него.

— Не! — изкрещя Сано.

Преследвачът крадешком изкачи стъпалата на верандата пред вратата на Сано. Сламените му подметки притъпяваха всеки шум. Той натисна вратата. Заключена. Извади кинжала от ножницата си. Втъкна го между вратата и рамката и повдигна езичето. То поддаде с изщракване, което го стресна така, че за малко да изпусне ножа. Замръзна, целият в слух. От стаята се носеше само приглушено хъркане. Спяха. Бавно и предпазливо плъзна вратата встрани. С кинжал в ръка, той се взря в мрака на стаята. Едва различаваше двете спящи фигури.

Сега…

Сано се събуди от силен гърлен звук. Съдията Огиу, Мура и д-р Ито мигом изчезнаха. През лепкавата мъгла на съня видя нечия сянка, която се движеше към него. Извика от ужас и инстинктивно замахна с меча си. Фигурата отскочи назад, обърна се и изчезна. Острието на Сано проряза въздуха. Тичащи нозе разтърсиха пода и после заглъхнаха в далечината.

Сано отхвърли завивките и скочи на крака с готов меч. Вече съвсем разбуден, се озърна и си спомни къде се намира. Сърцето му продължаваше да бие до пръсване — зловещите образи на моргата от съня и на неочаквания натрапник в тясната стаичка все още го преследваха. Страхът му се поуталожи и все пак той знаеше, че нещо не е наред. Тялото му трептеше от тревога.

В стаята бе странно студено. Силен метален мирис накара ноздрите му да потръпват. Още един по-слаб мирис, особен и тежък — като от сушени билки, прониза гърлото му и го накара да кихне. Освен това нещо липсваше.

Хъркането на Цунехико. Никакъв звук не идеше от тялото до него.

— Цунехико? — извика той.

Надвеси се над своя секретар и го докосна. В следващия миг ахна и дръпна ръката си. Напипа нещо топло и мокро. Изпълнен с ужас, пусна меча и пипнешком затърси лампата и кибрита. Едва на третия път успя да запали фитила. Лампата изпука и светна. Сано погледна Цунехико. Ужас смрази сърцето му, викът застина на устните му, а дробовете му всмукаха въздуха с рязко свистене.

Цунехико лежеше по гръб, юрганът бе отметнат и откриваше шията и раменете. Жестока рана зееше на гърлото му и от нея неспирно бликаше кръв. Безжизнените му очи бяха втренчени в тавана.

— Не! — изкрещя Сано. Той изстена и се свлече на колене до Цунехико. Сега проумя какво означаваха тъмната фигура, странното гъргорене и отдалечаващите се стъпки. Те не бяха част от съня му. Бе чул вика на Цунехико, докато са му прерязвали гърлото, и после бе оставил убиецът да се измъкне.

— Не!

В гърдите му избухна необуздана ярост. Без да си прави труда да се облича, грабна меча. Забеляза отворената врата и разбитото резе миг преди да се втурне навън. Убиецът — дали това бе тайнственият преследвач? — бе влязъл без никакво затруднение. Но сега нямаше да се измъкне! Чудовищен копнеж за мъст изригна в Сано. Искаше кръв за кръв. Втурна се в мразовития мрак на градината. Въртеше се сляпо из крилото за гости с вдигнат меч.

— Убиец! — изкрещя той.

В отговор се разнесе бърз тропот на копита, който се отдалечи и заглъхна в нощта.

— Спрете убиеца! — викаше Сано като обезумял. Прозорците на странноприемницата светваха един по един, гостите се размърдваха по стаите.

Но къде бе нощният пазач? След като бе допуснал натрапника, сега би трябвало да бие тревожно с клепалото си и да събира стражите от проверочния пост и селската полиция.

Сано хукна през градината, но се препъна в нещо. Политна напред и дъхът му секна, когато тялото му се строполи върху нещо топло и меко. Някой се втурна към тях с фенер и се развика. Сано се надигна и видя възрастна жена, която се бе надвесила над него, а на лицето й бе изписан ужас.

— Джихей! — изпищя тя. — Сине! — и избухна в ридания.

Сано погледна в какво се бе препънал и разбра защо пазачът не бе вдигнал тревога. Синът на Горобей лежеше неподвижно по гръб. Очите му бяха изцъклени, от езика, щръкнал между стиснатите зъби, капеше кръв. По шията му имаше синини. Беше удушен — вероятно от убиеца на Цунехико. Сано стисна очи. Когато погледна отново, видя, че около него се е събрала тълпа.

— Останете с нея — нареди той на двамата свещеници, сочейки към обезумялата от скръб жена. После се обърна към сънените самураи: — А вие елате с мен. Трябва да хванем убиеца!