Лора Роуланд - Шинджу

Сано вече не усещаше присъствието на преследвача, но непрестанно се оглеждаше и вървеше с изваден меч.

Най-накрая забеляза Хаконе в далечината пред себе си — състоеше се от стотина къщи, струпани около югоизточния бряг на езерото Аши. Сано почувства неимоверно облекчение. Бе стигнал до своята цел. Скоро щеше да си почине в уютна странноприемница с храна и гореща вода. На пропускателния пост се натъкна на нова пречка — специалните стражи на шогуна . Хаконе представляваше стратегическа точка по Токайдо и Токугава бе разпоредил да се охранява изключително строго.

— Елате с мен — каза му един от пазачите.

В малка гола стая в стражницата Сано прекара час, отговаряйки на всякакви въпроси: как се казва, от коя фамилия е, откъде е, накъде е тръгнал и каква е целта на пътуването му, с какво се занимава, кой е господарят му и кой е прекият му началник?

— Сано Ичиро… Син на Сано Шотаро — преди на служба при владетеля Кии в провинция Такамацу, а сега инструктор по бойни изкуства… От Едо… Тръгнал съм на поклонение в Мишима… йорики под надзора на Огиу Банзан, северния магистрат на Едо… — отговаряше Сано.

— Йорики Сано Ичиро от Едо? — попита началникът. — Нали вие бяхте замесен с убийствата в Тоцука онзи ден?

Сано се удиви колко бързо шпионската мрежа предаваше новините по Токайдо. След повече от два часа изнурителни разпити най-после се добра до една странноприемница. Остави там коня и багажа си и пое към храма пеша. Стръмната пътека криволичеше между дърветата, на места беше хлъзгава и заледена.

Храмът се издигаше величествен и древен. Входът представляваше огромна порта с двоен керемиден покрив, крепен от осем здрави колони. Сано мина през нея, после през още една и се озова в малък двор с каменни фенери. Вдясно се издигаше главната постройка, вляво оставаше пагодата с камбаните на храма. Няколко каменни плочи представляваха гробището. Храмът изглеждаше безлюден, сякаш потънал в безвремие.

Сано се изкачи по стълбите към главното помещение. Бутна масивната врата и тя се отвори със скърцане. Спря в преддверието, събу обувките си и влезе в залата. Отсреща върху трон от лотосов цвят седеше огромен Буда. Сано пусна монета в кутията за приношения до олтара. Затвори очи и сведе глава над сключените си ръце, изричайки безмълвни молитви за здравето на баща си, за духа на Цунехико, за безутешната Глициния и за успеха на мисията си.

Тихо шумолене го изтръгна от молитвите му. Той се обърна и видя висока слаба монахиня в дълго черно расо. Би могла да бъде на всяка възраст между трийсет и шейсет години. Имаше бледи строги черти и високо чело. Дългите й пръсти премятаха молитвена броеница.

— Добре дошъл, поклоннико — рече тя, свеждайки глава. — Аз съм игуменката на храма Канон и с радост ще ви разкажа за историята на този храм. Построен през периода Хеян [47], преди около осемстотин години. Сега е обител на двайсетина монахини, отрекли се от светския живот в търсене на духовно просветление. Ако ме придружите, ще ви разкажа за изображенията, които виждате…

Сано се поклони.

— Простете, но аз не съм дошъл на поклонение. Бих искал да видя една от вашите монахини, госпожица Ниу Мидори — той се представи и продължи: — Наистина е наложително.

— Опасявам се, че желанието ви е неизпълнимо — тонът на игуменката стана хладен. — Както вече ви казах, нашите монахини са се отрекли от света и от неговите грижи. Отбягват контакт с външния свят. Особено новодошлите. Те живеят в най-строго уединение. Не можете да се срещнете с Мидори нито сега, нито когато и да било. Съжалявам, че напразно сте били целия този път.

Това бе отпращане, и то окончателно. Сано бе на ръба на отчаянието.

— Моля ви! — простена той. — Няма да оставам дълго с нея или да разколебавам вярата.

Дали бе получила нареждане от господарката Ниу да крие Мидори от всички посетители или само от него?

— Просто искам да разговарям с нея насаме за няколко минути. Нищо повече… Готов съм да направя малко дарение за храма… — надяваше се, че така ще я омилостиви.

Вместо да отговори, игуменката се обърна и плесна два пъти с ръце. Тутакси се отвори една врата и се появиха двама високи мускулести мъже с дълги извити копия.

— Приятен ден — каза игуменката. — Дано Буда ви отреди безопасно пътуване до дома.

Сано нямаше друг избор, освен да остави монасите да го изведат навън. Опита се да ги подкупи, за да го пуснат при Мидори, но те останаха с каменни лица, безмълвни и глухи за молбите му. Проводиха го до портата, а после проследиха с поглед как се спуска надолу по пътеката.