Лора Роуланд - Шинджу

— Не се страхувайте. Мислете. Спомнете си как изглеждаха телата.

— Съжалявам, господарю. Не знам.

След още няколко опита Сано си даде сметка, че едва ли ще получи полезна информация от стъписаните и онемели от страх ета .

— Добре, свободни сте — каза той разочаровано.

Двамата младежи припряно се отдръпнаха, все така на колене, после станаха и тичешком изчезнаха. Но възрастният не помръдна от мястото си:

— Простете нахалството, почитаеми господарю. Позволете ми да се опитам да ви помогна — каза той.

Надеждата на Сано се възроди.

— Стани — нареди той в желанието си да огледа по-добре този ета , който имаше самочувствието да отстоява себе си. — Какво имаш да ми кажеш?

Мъжът стана. Беше сивокос, с интелигентни очи и широко сурово лице с благородно излъчване.

— Аз самият не мога да ви кажа нищо, господарю — каза той, като гледаше Сано право в очите. — Но мога да ви отведа при човек, който знае всичко.

Заинтригуван, Сано отвърна:

— Добре.

Той последва ета по една пътека, която зави зад постройката и ги отведе в друг двор. Там видя огромна, измазана с хоросан сграда със солидни каменни основи — самият затвор. Малките прозорци високо над земята му придаваха вид на крепост. Петима други пазачи ги посрещнаха пред масивната и здрава врата и ги въведоха вътре.

Страховити шумове и миризми връхлетяха изтънчените сетива на Сано. Иззад вратите от двете страни на коридора долитаха ужасяващи стонове и сърцераздирателни хлипове. Подминаха ги двама тъмничари. Единият от тях блъскаше по всяка врата, усилвайки врявата:

— Всичко виждаме, вонливи копелета! — викаше той. — Внимавайте как се държите!

Другият буташе през процепите в долния край на всяка врата по един поднос с прогнили зеленчуци и вкиснал ориз. Наоколо бръмчаха мухи и се стелеше тежката миризма на пикоч, изпражнения и повръщано. Мръсни вади се точеха от килиите и криволичеха по каменния под. Сано се слиса, когато огромен тлъст плъх пресече пътя му. Ета бързо го преведе зад ъгъла и нататък по друг коридор. Тук шумът намаля, но не и вонята, която го блъскаше в ноздрите при всяко вдишване. В този момент една врата се отвори рязко. Двама тъмничари бързо извлякоха в коридора гол, изпаднал в несвяст мъж. От носа му течеше кръв; тялото му бе покрито с току-що нанесени рани. Тъмничарите отвориха една килия и захвърлиха тялото вътре. Докато минаваше покрай вратата й, Сано мярна в тясното пространство петима мършави затворници, потънали в мръсотия. Той отмести поглед ужасен. Възможно ли бе някой да се е провинил толкова, че да е заслужил подобно отношение? Не можеше ли управляващите да държат в подчинение народа, без да налагат изтезания и глад дори за най-дребните нарушения на закона? Пък и това бяха сравнително леки присъди, като се има предвид, че повечето затворници се екзекутираха веднага след съда. Съзнанието, че служи на същата тази власт, го ужасяваше. Опита се да не мисли за това.

Сякаш отгатнал мислите му, ета го изведе навън — в друг двор, заобиколен с висока бамбукова ограда. Сано въздъхна с благодарност.

— Моргата, господарю — ета отвори вратата на една постройка със сламен покрив и с жест го прикани да влезе.

Сано се поколеба. Страхуваше се, че онова, което предстоеше да види в моргата, ще е по-ужасно от всичко видяно до този момент. Плахо пристъпи в чисто помещение с дъсчен под и прясно измазани стени, покрай които бяха наредени сандъци и каменни корита. В средата на стаята бяха разположени две маси с леко извити нагоре краища. При отворения прозорец стоеше човек и четеше книга на гаснещата следобедна светлина. Носеше дълга тъмносиня роба — обичайното за лекаря облекло, — а раменете му бяха загърнати в сиво одеяло, за да се предпази от просмукващата влага. Обърна се. Беше около седемдесетте, с високо изпъкнало чело и издадени скули. Дълбоки бръчки се спускаха отвесно от двете страни на дългия му аскетичен нос и стигаха до тънките очертания на устните му. Имаше късо подстригани бели коси, малко оредели при слепоочията, но иначе все още буйни. Проницателните му очи се впиха в Сано за миг, после мъжът сведе поглед към книгата си, сякаш раздразнен, че му прекъсват четенето. Сано също се взря в книгата. Приближи се и видя рисунка на човешко тяло, върху която бяха изписани думи с непознати букви на чужд език.

Лекарската униформа, книгата, чертите на това лице… Сано си спомни как преди десетина години този човек бе публично опозорен — стражите го влачеха по улиците на Едо, подлагаха го на всякакви унижения, разлепяха лика му по табелите в града и крещяха името му.