Лора Роуланд - Шинджу

— Да, ваша светлост — отвърна той с поклон. — Както заповядате.

Управлението на пазителите на реда се намираше в най-южната част на административния район, далеч от сградите на представителните институции и на възможно най-голямо разстояние от замъка. Според догмите на шинтоизма всяко съприкосновение със смъртта бе равнозначно на ритуално оскверняване и духовно замърсяване. Дори само косвената — изцяло административна — връзка на органите на реда с екзекуциите караше другите длъжностни лица да ги избягват. Външният вид на управлението им отразяваше тази изолация: бе заобиколено отвсякъде с толкова високи зидове, че скриваха от погледа на минувачите дори комините на сградата.

Сано мина покрай стражите на портала и остави коня си при конярите. Прекоси двора, ограден от вътрешната страна с бараките на дошините , и влезе в главното здание. В приемната цареше хаос. Четирима чиновници, седнали зад бюрата си в центъра на помещението, приемаха жалбите на чакащите. Дошините поемаха или предаваха дежурство или се редяха на опашка да връчат докладите си. През страничните изходи непрестанно влизаха и излизаха слуги с подноси за чай за вътрешните стаи, където бяха разположени личните кабинети на йорики . Оскъдната светлина от прозорците се смесваше с пелената от тютюневия дим на многобройните лули. Шумът в помещението обикновено не стихваше, но днес Сано завари приемната потънала в тишина. Единствените присъстващи бяха двама мъже, облечени по последна мода — копринени хакама , панталони на дипли и подплатени в раменете кимона , пристегнати в кръста с широки пояси. Косите им бяха безупречно сресани и намазани с масло от гаултерия . Двамината бяха олицетворение на гордите, притежаващи собствен стил йорики .

— Ямага сан, Хаяши сан — поклони се Сано. — Добър ден.

Ямага, по-високият и по-възрастен, кимна само леко в знак на неприкрита враждебност. Хаяши, който изглеждаше на възрастта на Сано, изкриви устни в саркастична усмивка:

— Добър да е, новако. Дано ти потръгне в работата. Или поне дотолкова, доколкото може да се очаква от човек, за когото този пост е придобит, а не полагащ се по рождение.

Присмехът, с който бяха изречени тези привидно загрижени думи, ги превърна в обида. Натъжен, Сано проследи с поглед двамата йорики , които бавно напуснаха помещението. Беше разбрал веднага, че няма лесно да се сприятели с тях или с когото и да е от останалите четирийсет и седем колеги. За разлика от него тези мъже бяха истински йорики , наследили постовете от своите бащи. Самият факт, че един външен човек може така лесно да се промъкне в редиците им, бе оскърбление за родовата и професионалната им гордост.

Хладното им неодобрение продължи да го измъчва, докато вървеше по дългия коридор към кабинета си. Когато отвори вратата, се натъкна на поредния кутсуз през днешния ден. Хамада Цунехико, шестнайсетгодишният му личен секретар, се излежаваше на рогозката до мангала с дървени въглища, отопляващ помещението, и разлистваше книжка с картинки. Докладите, които Сано му бе оставил да обработи, лежаха разхвърляни на бюрото. Пълното му тяло изпъваше по шевовете черното памучно кимоно на бели спирали и червени карета. С обръснатата си глава Цунехико приличаше по-скоро на огромно бебе, отколкото на самурай. Като видя Сано, на кръглото му пухкаво лице се изписа почти комично изражение на ужас:

— Йорики Сано сан! — извика той. — Вие се върнахте! — припряно коленичи и сведе глава в поклон. — Очаквам нарежданията ви!

Сано беше хем ядосан, хем развеселен от поведението на Цунехико. Старият Хамада — бащата на невръстния му секретар, държеше на всяка цена ленивото му и не дотам умно синче да си намери сигурно препитание. Явно бе използвал влиянието си, за да издейства сегашното му назначение. Съдията Огиу от своя страна си изми ръцете, като го прикрепи към канцеларията на Сано. Досега младежът се проявяваше като безкрайно мързелив и некадърен. Освен това дишаше тежко и шумно заради хроничната си хрема, с което допълнително предизвикваше раздразнение. И въпреки това Сано не можеше да се държи строго с Цунехико. Момчето бе ведро, добросърдечно и също като Сано изобщо не се чувстваше на мястото си.

— Добре, Цунехико — каза Сано. — Трябва да напишем един доклад.

Той коленичи замислен пред писалището си, докато Цунехико приготвяше всичко необходимо за писане. Когато младежът го погледна в очакване, Сано започна да диктува: «Ден XVI, месец XII, година 2 от Генроку. Нов ред. По въпроса за самоубийството на художника Норийоши и госпожица Ниу Юкико…»