Лора Роуланд - Шинджу

— На вашите услуги, господарю — нисък поклон съпроводи угодническия им тон.

Неугледната им външност, късо подстриганите коси, многократно кърпените кожени одежди и гамаши и единственият меч, който всеки от тях носеше, издаваха потеклото им — хора от простолюдието, вероятно бивши дребни престъпници, на които бе позволено да носят оръжие само за да не се налага самураи да изпълняват такава унизителна служба.

— Аз съм йорики Сано Ичиро — рече той. — Искам да разговарям с тези, които са докарали тази сутрин труповете от двойното самоубийство.

Стражите го гледаха втренчено. Сигурно не са и сънували, че ще видят жив йорики , осъзна Сано, какво остава да им дойде на крака. Можеше да се обзаложи, че на колегите му не им е и хрумвало да стъпят на такова място. Единият от стражите неволно се изкиска, а здравенякът до него, очевидно главният сред тях, го зашлеви с опакото на ръката си:

— Какво чакаш? — изръмжа той. — Веднага го заведи при управителя.

Пазачът избута назад тежките дървени греди, които препречваха входа. Сано пристъпи напред, готов за най-лошото.

Първото му впечатление бе успокоително. В малък двор, застлан с пръст, стояха на пост още петима стражи. Въздухът тежеше от миризмата на урина. Трийсетина крачки по-нататък се издигаше паянтова барака с дебели решетки на прозорците. Когато мина през дъсчената врата, попадна в една стая, която спокойно можеше да бъде канцелария в административния район, ако не беше охлузеният вид на мебелите. Пазачът го поведе нататък по външния коридор и почука на една врата.

— Влез!

Ниско приведен в поклон, стражникът каза:

— Почитаеми управителю, водя ви личен гост — и пристъпи напред, за да освободи място за Сано.

Управителят, седнал зад отрупано с документи писалище, посрещна молбата на Сано с явно недоумение. После сви рамене и нареди на пазача:

— Доведи ета [16] ета (яп.) — най-низшата прослойка в социалната йерархия; презряна класа — след което поясни на Сано с извинителен тон: — Трябва да ви помоля да изчакате навън, йорики . На ета е забранено да влизат в тази сграда [17] Японското феодално общество се дели на четири касти — самураи, селяни, занаятчии и търговци. Ета съставляват отделна, пета прослойка — бел.ред. .

Сано последва пазача обратно в малкия двор, като разсъждаваше над тази част от затворническия протокол. Ета бяха най-низшите окаяници, дъното на обществото. Хората ги смятаха за духовно скверни, защото по наследство вършеха всякакви свързани със смъртта дейности. Всички ги отбягваха и ета живееха изолирани от останалото население в покрайнините на града. Не можеха да сключват брак извън рамките на собствената си прослойка, нито пък по какъвто и да било начин да избягат от нея. Възлагаха им най-мръсната и презряна работа — изпразваха помийни ями, събираха отпадъци, отнасяха труповете след наводнения, пожари или земетресения и служеха като персонал в затвора и моргата. Сано знаеше, че тук с труповете се занимават точно ета , но нямаше представа, че дори и в затвора достъпът до определени места им е забранен.

— Моля, изчакайте тук, господарю.

Пазачът изчезна зад ъгъла на постройката. След малко се върна, придружен от трима ета в еднакви къси кимона от неизбелено платно. Единият от тях беше прехвърлил петдесетте, а другите едва ли имаха и двайсет години. В очите им се четеше страх, а по лицата им беше изписан ужасът на хванати в капан животни. И тримата едновременно паднаха на колене с прострени напред ръце и опрени в земята чела. Двамата младежи трепереха и Сано знаеше защо: стига да поискаше, един самурай можеше да ги убие заради случайна своя приумица — да изпробва нов меч например, при това без да го заплашва каквото и да било законово наказание. Но веднага в съзнанието му изплуваха всички ужасяващи истории за изтезания на затворници, които бе чувал. Мъчителите, тъмничарите и палачите винаги бяха ета . В този миг Сано изпитваше към тримата ета едновременно съчувствие и погнуса.

— Вие ли сте обработили двата трупа от шинджу , докарани тези сутрин?

Последва мълчание. По-възрастният се престраши и отвърна:

— Да, господарю.

Другите двама само кимнаха в знак на потвърждение.

— Да сте видели някакви белези, които да подсказват, че не е самоубийство? Някакви рани? Синини?

— Не, господарю — едва чуто промълви по-възрастният.

Другите, които вече трепереха неудържимо, този път останаха безмълвни.