Ърскин Колдуел - Джени, жена по природа

— Откога сте в града?

— От вчера.

— А откъде сте?

— От Палмето.

— Не се държите като тамошна. Сякаш сте някъде от север. Как се казвате?

— Лоана Нилей.

— Не знам как е при вас, но знам как е тук. Ние сме град на белите. Хайде, да ви няма!

Музиката изведнъж гръмна, като че в ушите й затрещяха фанфари. Посетителите продължаваха да я гледат, но тя не чу смеха им. Лицата им лека-по-лека избледняха, станаха далечни и размазани.

Вдигайки отново ръка, Бъд Парди заблъска Лоана към изхода. Като излязоха на улицата, той свали ръка и с възхищение я огледа. След миг се усмихна. Лоана отстъпи, а той я последва.

— Почакай малко! — смигна той. — Не си тръгвай! Нещо ще ти кажа.

Тя мълчеше.

— Тук на светлото по-добре те видях — Бъд интимно сниши глас. — Аз наистина малко прекалих… Лоана. Чакай, да си поговорим. Та ти какво казваш?

Бъд почака да получи отговор, но тя все тъй мълчеше.

— Слушай какво, Лоана. Много се радвам, че влезе в кафенето. Истина ти казвам. Иначе, ако беше отминала, нямаше да те видя. Хайде да се срещнем довечера, да си направим едно гуляйче — само двамата. Какво ще кажеш? А?

Лоана се отдалечи. Той надникна през рамо към хората на тезгяха, които го наблюдаваха през витрината, и я настигна. Отминаха кафенето и сега вървяха пред един от магазините за готови дрехи. Една от сервитьорките и шепа посетители бяха излезли от кафенето и ги следяха с очи.

— Защо мълчиш, кажи нещо! — настоя Бъд. — Няма смисъл повече да ми се сърдиш. Довечера, като се видим, ще се реванширам.

— Моля ви, оставете ме на мира!

— Искам още нещо да ти кажа. Не ме е срам да си призная, харесвам цвета на кожата ти и колкото повече те гледам, повече ми харесваш. Имам голяма слабост към момичета с такава кожа. Право в сърцето ме пробождат.

Тя продължаваше да крачи, като че и дума не чува.

— Държиш се на положение, а? Искаш да кажеш, че не съм за тебе, тъй ли? Не ме изкарвай глупак! Като те гледам, отсега мога да ти кажа, че още на следващия ден ще паднеш в ръчичките. Какво ще кажеш за гуляйчето, само ние двамата, а? Ще дойдеш ли? Допада ми тая кожа. Нали ще дойдеш довечера към десет? Тогава затварям. Всичко ще бъде наред. Жив човек няма да има. Ела откъм задния вход. Ще те чакам. Чуваш ли, не забравяй — в десет довечера!

Лоана забърза, стиснала устни.

— Не искаш ли да станем приятели? — умолително питаше той. — Няма да съжаляваш. Винаги са ми допадали момичета като тебе. Ти си тъкмо от моя тип. Довечера в десет, нали? Нали ще дойдеш? Кажи, моля ти се, кажи, че ще дойдеш!

Бяха вече на ъгъла. Лоана едва ли не тичаше, бързаше да се отърве от него, Бъд я последва до бордюра и спря.

— Хей! — високо подвикна той подире й. Тя вече прекосяваше улицата. — Сигурно ти си тая, за която чухме. Затуй, значи, се правиш на важна, не ти харесват белите мъже, а? Пък и не щеш да се издадеш, че си мулатка! Не бой се, щом те видях, познах каква си.

Лоана не се и обърна.

Прекоси бързешком площада и пое по Морнинг сайд стрийт към дома на Джени Ройстър, който се намираше на четири преки по-нагоре. Сълзи пълнеха очите й, сегиз-тогиз спираше да ги обърше, защото я заслепяваха и не виждаше къде стъпва. Мъчеше се да не мисли за Бъд Парди и поведението му в кафенето, за приказките, които изприказва на улицата, но ясно разбираше, че никога не ще забрави случилото се.

Тя влачеше нозе по улицата, когато изведнъж си спомни, че не е могла да намери работа, стана й мъчно, всичко помрачня, сега вече съжаляваше, че е дошла в Солисо. В нито едно учреждение не й казаха утешителна дума, никъде не й поискаха дипломата и удостоверението за стажа, никъде не й разрешиха да подаде заявление за работа. Почти всеки път, влезеше ли в някоя кантора, до нея се приближаваше човек, който заявяваше, че вакантни места нямат. Дори в газовата и електрическа компания, която бе най-голямото учреждение в града, й казаха, че молбите за постъпване на работа се подавали в централното управление и че в клона на Солисо нямало съответните формуляри.

Когато свърна от площада в улицата, наоколо нямаше жива душа, но вече приближила къщата на Джени Ройстър, тя дочу някой весело да си подсвирква, вдигна очи и съзря Малчо Гудуили — идваше точно срещу нея. Бе късно вече да прекоси улицата до другия тротоар и да избегне срещата с него.

Малчо беше тръгнал на следобедната си разходка до града, бързаше с малките си крачки и свиреше с всичка сила. Той имаше навика всеки ден по това време да слиза в града и да играе билярд (другите играчи му разрешаваха да стъпва на пейката), изпиваше няколко бутилки бира, а по-късно, след като съдът прекратяваше заседанията си, отиваше в пожарната команда на покер, додето стане време за вечеря, и понеже Джени всякога му приготвяше нещо за хапване, прибираше се в къщи.