Ърскин Колдуел - Момчето от Джорджия

— Да, сър, чичо Нед — рекох аз и се чудех какво ли щеше да каже мама,- ако го чуеше.

— Аз съм вече стар човек, мойто момче, и зная какво значи добрият съвет. И искам да ми запомниш думите, та да станеш добър Струповец. Сега за сега няма много хора по земята, дето да могат да се похвалят, че са Струповци.

— Дадено, чичо Нед — рекох аз. — Ще запомня.

Мама се показа на кухненската врата и надникна навън. Тя гледа чичо Нед, докато омете цялата чиния.

— Наяде ли се, Нед? — попита го тя и гласът й много приличаше на гласа, с който говореше понякога на тате пред други хора. — Ако си гладен още, може пак да ти напълня чинията.

— Много мило от твоя страна, Марта — каза той, като се извърна и я погледна замислено, — наистина съм ти благодарен за всичко. Винаги ще си спомням с. добро за тебе, Марта, независимо от това какво ще стане. Ти ме посрещна както Струповец посреща Струповци.

Точно тогава аз погледнах през двора и видях, че Хенсъм скача от дървата и се отдръпва към плевнята. Още се чудех защо стана и избяга толкова бързо, когато Бен Саймънс, градският стражар, се показа иззад къщата с пистолет в ръка. Беше го насочил право към чичо Нед.

— Горе ръцете, Нед Струп! — викна Бен. — И да не си се опитал да посягаш към пистолета си. Ха си мръднал, да ме убие бог, ако не те очистя на място. Не обичам много-много да се будалкам с такива приятелчета като тебе, дето току се измъкват без време от дранголника.

Чичо Нед не каза ни думица, докато Бен се доближи стъпка по стъпка и измъкна дългия барабанлия пистолет от колана под комбинезона му. Той си държеше ръцете високо над главата и дори през ум не му минаваше да бяга.

— Това пък какво е, Бен Саймънс? — каза мама, като слезе от верандата. — Какво става, за бога?

— В случай че Нед е пропуснал да ви съобщи, госпожа — каза Бен, — трябва да ви кажа, че той избягал от дранголника преди три дена, а надзирателят се беше обърнал към полицията в щата да му хване дирите. Аз реших, че Нед сигурно ще дойде тука да види брат си, да вземе нещо за ядене и да си смени дрехите и ето, че днес следобед преди около час наистина скочи от товарния влак. Оттогава още го следя. Време е да вървим, Нед!

Чичо Нед остави Бен да му сложи белезниците, без да каже ни дума, и стана. Той се извърна и ме погледна, преди да поеме към града.

— А ти, мойто момче — рече той, — недей забравя какво ти казах за Струповци. Толкова много сме се навъдили по света напоследък, че просто се налага някой от нас от време на време да излезе от обръщение; но това не значи, че останалите Струповци не са най-чудесните хора, които дядо господ е създал. Ти карай по тоя път и гледай да станеш добър Струповец, както сме си говорили.

— Да, сър, чичо Нед — казах аз и все гледах подире му, докато изчезна зад къщата заедно с Бен Саймънс, който го беше стиснал здравата за ръката. — Ще помня какво сме си говорили.

Когато станах да закуся, старият се беше изтегнал върху двата задни крака на стола си край кухненската печка и така се тъпчеше с топли курабии и петмез, че чак ушите му пукаха. Беше си сложил чинията на престилката пред вратичката на печката, защото така можеше да пресяга до фурната, както си седи, и да си взема курабии, без да има нужда да става. Старият беше луд за курабии с петмез.

Когато влязох, устата му беше пълна и затова не можа да каже нищо. Само ме погледна и ми намигна.

— Как си, тате — казах аз и много се зарадвах, че го виждам. Този път го беше нямало, кажи-речи, цяла седмица.

Той не каза нищо, додето не се пресегна да вземе нова курабия от фурната. Разчупи я, намаза я с масло и я остави на чинията. След това дигна буркана с петмеза от пода и изсипа отгоре една пълна супена лъжица.

— Как са перките, мойто момче? — каза той и ми стисна ръката.

— Добре — казах аз.

Той ми опипа мускулите.

Наистина се радвах, че пак го виждам.

В това време влезе мама, сложи моята чиния на кухненската маса и ми тури хляб, петмез и малко бекон Не продума ни думица на никого, докато ми приготвяше закуската. След това се разшета и вдигна страшна тупурдия с тенджерите и паниците. Беше се наежила като квачка.

Тате стоеше и зяпаше из кухнята, но не забравяше от време на време да я погледне под око, да види какво ще каже. Ние и двама знаехме, че най-хубаво е в такива случаи просто да я изчакаме. Ако се опитахме да я заговорим, преди да е готова сама да проговори, ставаше по-лошо. Тате си седеше па стола, кротичък като агне.