Ърскин Колдуел: Момчето от Джорджия

— Струповци никога не са били много по земеделието — каза той.

Ние чакахме да видим какво ще направи мама. През цялото време в къщи не се чуваше нищичко, но аз си мислех, че това трябва да е тъй, защото Хенсъм още не се е наканил да каже на мама за чичо Нед.

— Много време мина, откак не съм виждал Морис — проговори той, — ама не вярвам много да се е променил оттогава. Ами майка ти, мойто момче? И тя ли си е все такава?

— Май че да — рекох аз и все се вслушвах да чуя какво ли ще направи, щом Хенсъм й каже за чичо Нед.

— Така, като си седиш на тихичко вечерно време — взе да си приказва на глас чичо Нед, — все ти се струва, че нийде по целия свят няма никаква тревога. Ех, че е спокойно!

Някъде из къщи се затръшна врата и аз разбрах, че мама тръгна вече. Отстъпих по пътечката от стълбата, на която стоеше чичо Нед с подпрени на колене лакти. Не мина миг и стъклената врата се разтвори с трясък и мама изскочи на верандата.

— Ти ли си, Нед Струп! — кресна тя.

Чичо Нед отскочи от стъпалата, като че ли го бяха ръгнали отзад с вила Той се изтърси насред пътя между верандата и мене.

— Ама чакай малко бе, Марта — замоли се той и взе да се отдръпва към мене, като се мъчеше да запази същото разстояние между себе си и мама. — Просто се отбих да ви се обадя с Морис като брат. Няма да вземеш да се сърдиш на човек, който си държи на роднинските връзки, нали така?

— Само не се опитвай да се изкараш роднина с мене, Нед Струп! — викна мама.

— Слушай, Марта, не си струва да се караме за такава дреболия като роднинството. Аз съм вече друг човек. Имах достатъчно време да премисля нещата отново и реших, че не винаги съм постъпвал точно както трябва. Аз отгърнах нова страница в живота си, Марта.

— Я се омитай от двора ми, Нед Струп! Хич не ща и да те слушам какви ми ги разправяш. По закон съм се вързала за един Струп, но няма земна или небесна сила, дето да ме накара да се примирия с още един Струповец. И този кръст, дето съм го понесла, ми стига — не ми е притрябвало да става още по-тежък.

Чичо Нед оклюма и заби нос в земята. Той си поразмърда един от пръстите през дупката на обувката и дълго го разглежда. През цялото време, докато си мърдаше пръста, мама просто стоеше и го гледаше втренчено.

— И все пак добрата ти душица може би ще се трогне да ми даде един залък хляб, преди да ме отпратиш — каза бавно той и погледна изпод вежди към мама да я види какво ще каже. — Гладен съм аз, Марта. От вчера сутрин залък не съм слагал в устата си. Ти не би отказала никому една хапчица хлебец, колкото да не умре от глад, нали?

— Кога излезе от дранголника този път? — попита бързо мама.

— Ами преди няколко дена само — каза учудено чичо Нед. — Само че ти, Марта, отде знаеш, че пак съм бил вътре?

— Да не смяташ, че човек, дето е с всичкия си, може да помисли, че ще си другаде? — веднага отвърна тя.

Чичо Нед заби нос в земята и пак си разшава пръста. Мама не казваше нищо, а само си стоеше и се взираше в него. След малко, когато си мислеше, че никой не я вижда, тя вдигна ръка и си избърса очите.

— Я ела отзад при кухненската врата, Нед — каза тя. — Господ-бог никога няма да може да каже, че не съм подала ръка на нуждаещия се дори и да не е било редно. Аз трябваше да извикам стражаря да те натика в затвора, ама нейсе.

Тя влезе отново в къщи, като затръшна вратата зад себе си, да не може чичо Нед да тръгне след нея през хола. След като мама се прибра, той стана и отиде в задния двор. Когато стигнахме там, Хенсъм седеше на кухненските стъпала, но щом зърна, че чичо Нед се приближава, скочи, претича през двора и седна на купа дърва. Аз влязох вътре, докато мама напълни догоре една чиния грах с наденица. Като я напълни, тя ми я подаде и кимна с глава към чичо Нед, който седеше на стълбището.

Аз изнесох чинията на верандата и му я подадох. Той не каза нищо, но ме погледна точно както тате ме гледаше понякога, като искаше да ми каже нещо, но без думи. Отидох в ъгъла и седнах, докато той си ядеше граха с наденицата. По едно време мама ме извика и ми подаде чаша кафе да я занеса на чичо Нед.

След като му дадох кафето, той отпи една дълга глътка от чашата и ме погледна отново.

— Мойто момче — каза той, — винаги гледай да бъдеш истински Струп до края на живота си. Няма на света по-славен род от нас, Струповци, и ние не щем да се случват такива неща, че хората да ни смятат за обикновена паплач. Ние Струповци не сме богати като някои други и от време на време някой от нас доста се оплита, та става нужда да се пооттегли някъде за известно време, докато се поуталожат работите, но, общо взето, на мене ми се струва, че на тая земя няма по-славен род от нашия.