Ърскин Колдуел: Момчето от Джорджия

Тоя ден старият стана по-рано от друг път и излезе от къщи, без да каже къде отива, а мама се готвеше да пере и беше толкова заета, че хич и не й дойде на ум да го попита.

Обикновено, като излизаше така и мама го питаше де отива, той казваше, че трябвало да види някого за нещо си на другия край на града или пък, че трябвало да свърши наблизо някаква си работа. Не зная какво щеше да каже той тази заран, ако мама не беше толкоз заета и го беше попитала.

И тъй тате стана преди другите, отиде право в кухнята и сам си приготви закуската. Докато стана и се облека, той вече беше запретнал Айда в каруцата. Той се качи на седалката и потегли към улицата.

— Не може ли да дойда с тебе бе, тате? — питах го аз. Аз тичах по улицата край каруцата, ловях се за страничната дъска и го молех да се кача. — Хайде вземи и мене бе, тате!

— Не сега, мойто момче — каза той и удари Айда с поводите, да я подкара в тръс. — После, ако ми дотрябваш, ще те викна!

Те изтрополиха по улицата, завиха на ъгъла и се изгубиха.

Като се върнах, в къщи, мама беше в кухнята и готвеше на печката. Седнах и зачаках нещо за ядене, но не казах нито думица за тате. Беше ми толкова мъчно, че тате и Айда отидоха някъде и ме оставиха, че дори не ми се приказваше и с мама. Седях си ей тъй на масата до печката и чаках.

Мама хапна надве-натри и отиде в градината да запали огън и да стопли вода.

Рано следобед мисис Сингър, една от нашите съседки, дето живее на долния край на улицата, влезе в двора. Аз я видях преди мама, защото, кажи-речи, целия ден седях отпред на стъпалата и чаках тате да се върне.

Мисис Сингър отиде до скамейката, дето переше мама. Тя застана там, без да каже нещо. После изведнъж се надвеси над коритото и попита мама дали знае де е тате.

— Сигурно лежи някъде на сянка — каза мама и дори не се изправи от пералната дъска. — Освен ако го е домързяло да си премести задника от слънцето!

— Имам да ти кажа нещо страшно важно, Марта — каза мисис Сингър и се приближи до мама. — Наистина, имам да ти кажа нещо страшно важно!

Мама се огледа и ме видя на вратата.

— Бягай в къщи, Уилям! — сопна ми се тя.

Аз влязох вътре и застанах до кухненската врата. И оттам се чуваше добре.

— Виж какво, Марта! — каза мисис Сингър, като се наведе и хвана с ръце края на коритото. — Аз не съм клюкарка и не искам да ме смяташ за клюкарка. Но мисля, че ти трябва да знаеш истината!

— Какво има? — попита мама.

— Мистър Струп в тоя момент е при мисис Уедърби — каза бързо тя. — И не е само това. Те са били заедно целия ден. Само двамцата.

— Откъде знаеш? — попита мама и се изправи.

— Минах оттам и го видях със собствените си очи, Марта — каза мисис Сингър. — И реших, че е мой дълг да ти кажа.

Мисис Уедърби беше сламена вдовица и живееше сама накрай града. Тя се беше оженила и една заран, два месеца подир сватбата, мъжът й се запиля нанякъде и вече не се върна.

— А какво прави там Морис Струп? — каза мама и вдигна глас, сякаш мисис Сингър беше виновна за всичко.

— Виж, това не знам, Марта — рече тя и се дръпна от мама. — Но аз реших, че мой християнски дълг е да те предупредя.

Тя излезе от градината и бързо се скри зад ъгъла. Мама се наведе и затърка така дрехите в коритото, че сума ти вода се разплиска навън. След една-две минути тя се обърна, тръгна към градината и докато вървеше, обърса ръце в престилката си.

— Уилям — повика ме тя. — Сега си влез в къщи и стой там, докато се върна. Аз мисля, че ти си послушен, Уилям! Чуваш ли ме, Уилям!

— Чувам те, мамо — казах аз и се прибрах вътре.

Тя бързо премина градината, излезе на улицата и тръгна към къщата на мисис Уедърби. Тя живееше на около един километър от нас.

Аз стоях скрит на задната врата, додето мама пресече другата улица, и поех направо край рекичката през празното място на мистър Джо Хамонд. Знаех една пряка пътека до къщата на мисис Уедърби, защото много пъти бях минавал оттам, като ходехме за зайци с Хенсъм Браун. Хенсъм винаги казваше, че е добре да се знаят преки пътеки до всички места, защото човек не знае кога може да му дотрябват. Аз бях доволен, че знаех тая пряка пътека до къщата на мисис Уедърби, защото инак мама щеше да ме види, ако тръгнех след нея.

Целия път тичах надолу по дерето, все по върбите, точно както правехме е Хенсъм, когато ходехме за зайци. Като стигнах къщата на мисис Уедърби, спрях и се огледах за тате. Не го видях никъде около къщата на мисис Уедърби. Не видях дори и нея.

Тогава прескочих рекичката и се затичах на поляната край къщата, като се криех зад живия плет.