Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Държи целия свят в навивките си — нареждаше Рук.

А магьосникът повтори:

— Виж отново.

И тогава, сякаш очите ѝ започваха да свикват с мрака, еднорогата видя очертанията на втора фигура във всяка клетка. Те се извисяваха страховито над пленниците на Среднощния карнавал и в същото време бяха свързани с тях — буреносни химери, родени от зрънце истина. Ето го мантикора: с гладни очи и олигавена паст, ревящ, така извил смъртоносната си опашка, че отровното жило се поклащаше над самото му ухо — и ето го лъва: дребен и нелеп на фона му. Но въпреки това те бяха едно и също създание. Еднорогата удивено тупна с копито.

Така беше и в останалите клетки. Сянката дракон отвори паст и изсъска безобиден пламък към зяпачите, за да ги накара да ахнат и да се свият от страх, адското куче с козина от змии зави, сипейки тройни клетви и прокоби към измамниците си, а сатирът докуцука похотливо до решетките и прикани младите момичета към немислими удоволствия, направо тук пред всички. Крокодилът, маймуната и унилото куче постепенно избледняха на фона на изумителните привидения, докато сами не се превърнаха в сенки дори в незаблудените очи на еднорогата.

— Странно вълшебство е това — промълви тя. — В него има повече мисъл, отколкото магия.

Магьосникът се засмя, видимо удовлетворен и облекчен.

— Добре казано. Много добре казано. Знаех си, че старата грозница няма да те заслепи с тия заклинания за жълти стотинки.

Гласът му зазвуча сурово и тайнствено.

— Вече направи третата си грешка — каза, — а това е поне с две повече, отколкото може да си позволи уморена, стара шарлатанка като нея. Моментът наближава.

— Моментът наближава — разказваше на тълпата Рук, сякаш бе чул думите на магьосника. — Рагнарок. В онзи ден, когато боговете рухнат, Змеят на Мидгард ще изплюе ураган от жлъч право в самия Тор, докато той се строполи като отровена муха. И тъй той чака Съден ден, сънувайки дела си отреден. Дали е тъй, недейте пита мен. Създанията на нощта, изкарани на светлина.

Нещо змийско изпълваше цялата клетка. Нямаше ни глава, ни опашка — бе само талаз от мръсен мрак, търкалящ се от единия до другия край на клетката и оставящ място само за гръмовното си дихание. Единствено еднорогата видя свитата в ъгъла озлобена боа; по всяка вероятност потънала във фантазии за собствения си Страшен съд над Среднощния карнавал. В сянката на Змея обаче тя изглеждаше дребна и бледа като призрака на червей.

Един учуден зяпач вдигна ръка и попита Рук:

— Ако таз гигантска змия наистина се е навила около света, както разправяш, как тъй имате парче от нея във фургона си? И ако мож’ разтърси морето само с едно протягане, що я спира да изпълзи оттук, понесла цялото туй зрелище кат’ огърлица?

Чу се мърморене в знак на съгласие и някои от шептящите предпазливо заотстъпваха назад.

— Радвам се, че ме попита, приятелю — отвърна Рук навъсено. — Всъщност, Мидгардският змей обитава нещо като друго място, друго измерение. Затуй обикновено е невидим, но довлечен в нашия свят — както Тор го е примамил някога — се откроява ясно като мълния, също дошла от другаде, където може би изглежда съвсем различно. Естествено, той може да се разбеснее, ако разбере, че част от корема му е изложена на показ всеки ден, даже и в неделя, в Среднощния карнавал на Мама Фортуна. Ама той и хабер си няма. Има си други неща, за които да мисли, освен за пъпа си, и ние поемаме риска — както правите и всички вие — да се възползваме от продължителното му спокойствие. — Последната дума източи и разтегли, сякаш месеше тесто, и слушателите му се засмяха предпазливо.

— Заклинания илюзии — каза еднорогата. — Тя не може да създава неща.

— Нито пък истински да ги променя — добави магьосникът. — Мижавите ѝ умения са в маскировката. И дори те нямаше да ѝ се удават, ако не беше готовността на тия лапнишарани, тия будали, да вярват на онова, което иска най-малко усилия. Тя не може да превърне каймака в масло, но може да създаде мантикор от лъва за очите, които искат да видят мантикор — очи, които иначе биха взели истинския мантикор за лъв, дракона за гущер, а Мидгардския змей за земетресение. И еднорогата за бяла кобила.

Еднорогата се спря насред бавната си, отчаяна обиколка на клетката и за първи път осъзна, че магьосникът разбира езика ѝ. Той се усмихна и тя видя, че лицето му е ужасяващо младо за възрастен човек, необходено от времето, ненавестено от мъка и мъдрост.

— Познавам те — каза той.