Питър Бийгъл - Последният еднорог

Няколко души в тълпата се засмяха. Ноктите на харпията така се впиха в пръта, че дървото проплака.

— Трябва да си на свобода, когато тя се освободи — каза магьосникът. — Не трябва да те заварва пленена.

— Не смея да докосна желязото — отговори еднорогата. — Рогът ми може да отключи катинара, но няма как да стигна до него. Не мога да се измъкна.

Цялата трепереше в ужас от харпията, но гласът ѝ бе спокоен.

Шмендрик Магьосника се изпъна с няколко пръста повече, отколкото еднорогата смяташе за възможно.

— Не бой се от нищо — поде той гръмко. — Под целия ми тайнствен вид се крие чувствително сърце.

Но го прекъсна приближаването на Рук и следващите го селяни, сега далеч по-тихи от мърлявата шайка, която се бе присмивала на мантикора. Магьосникът се отдалечи бързешком, подвиквайки тихо:

— Не се плаши, Шмендрик е с теб. Не прави нищо, докато не ти дам знак!

Гласът му достигна до еднорогата тъй слаб и самотен, че тя не бе сигурна дали наистина го чу, или само усети лекото му докосване.

Смрачаваше се. Тълпата застана пред клетката ѝ и занадзърта вътре със странна стеснителност.

— Еднорогът — каза Рук и отстъпи встрани.

Тя чу как се разтуптяват сърца, как прииждат сълзи и как дъхът се връща обратно, ала никой не продума. От тъгата, загубата и сладостта, изписани на лицата им, тя разбра, че са я познали, и прие копнежа им като знак за почит. Помисли си за прабабата на ловеца и се зачуди какво ли е да остарееш и да плачеш.

— Повечето представления — каза Рук след известна пауза — ще свършат тук, защото какво биха показали след истински еднорог? Но Среднощният карнавал на Мама Фортуна е приготвил още една мистерия — демон, по-разрушителен от дракона, по-уродлив от мантикора, по-отблъскващ от харпията и несъмнено по-въздействащ от еднорога.

Той махна с ръка към последния фургон и черните драперии започнаха да се разтварят с гърчене, въпреки че никой не ги дърпаше.

— Ето я! — извика Рук. — Вижте последната, Самия свършек! Вижте Ели!

Вътре в клетката мракът бе по-гъст от вечерния, а студът шаваше зад решетките като жива твар. Нещо в него се размърда и еднорогата видя Ели — стара, кокалеста, дрипава жена, която се бе свила и се поклащаше, протегнала ръце, за да се сгрее на несъществуващ огън. Изглеждаше толкова крехка, че мракът трябваше да я е смазал с тежестта си, и толкова самотна и безпомощна, че зрителите трябваше да са се втурнали да я освободят от жалост. Вместо това те започнаха безмълвно да отстъпват, сякаш Ели се промъкваше след тях. А тя дори не ги поглеждаше. Седеше в тъмнината и си напяваше със скърцащ глас, който звучеше като трион, режещ дърво, и като дърво, готово да падне.

— Не изглежда нищо особено, нали? — попита Рук. — Но няма герой, който да ѝ устои, няма бог, който да я надвие, няма магия, която да я удържи отвън — или вътре, защото тя не е наш затворник. Дори в този миг, в който я виждате тук, тя крачи сред вас, докосва и откъсва. Защото Ели е Старостта.

Студът от клетката се протегна към еднорогата и от докосването му тя окуця и отмаля. Усети как започва да се съсухря, да линее, как красотата я напуска с всеки дъх. Грозотата увисна на гривата ѝ, приведе главата ѝ, проскуба опашката ѝ, изсмука тялото ѝ, оглозга козината ѝ, опустоши ума ѝ със спомени за онова, което е била някога. Някъде наблизо харпията отново нададе ниския си, жаден крясък, но този път еднорогата охотно би се сгушила в сянката на бронзовите ѝ криле, за да се скрие от последния демон. Песента на Ели стържеше сърцето ѝ.

Представлението бе свършило. Зрителите се измъкваха тихо — никой от тях самичък, а по двойки или на групички, непознати, хванати ръка за ръка, често извръщащи глава да видят дали Ели не ги преследва.

Рук се провикна жално:

— Няма ли господата да изчакат, за да чуят историята за сатира? — И киселият му смях се понесе след бавните бегълци. — Създанията на нощта, изкарани на светлина!

Хората си проправяха път през сгъстяващия се въздух, покрай клетката на еднорогата и все по-далеч, натирени към домовете си от лаещия смях на Рук и песента на Ели.

„Това е илюзия — каза си еднорогата. — Илюзия е“ — и някак намери сили да повдигне натежала от смърт глава, за да се взре дълбоко в мрака на последната клетка и да види там не Старостта, а самата Мама Фортуна да се протяга, кикоти и спуска на земята с прежната си зловеща лекота. Тогава еднорогата разбра, че не е станала смъртна, нито е погрозняла, ала не се почувства красива отново. „Може би и това е илюзия“ — помисли си уморено.