Паулу Коелю - Алхимикът

Странният ездач извади огромен ятаган, който той носеше, закрепен на седлото. Стоманата проблесна на лунната светлина.

— Кой се е осмелил да тълкува полета на ястребите? — попита той със силен глас, който сякаш отекна в петдесетте хиляди палми на Ал-Фаюм.

— Аз се осмелих — отвърна момчето.

Веднага след това се сети за картината със Сантяго, убиеца на маври, който на бял кон тъпчеше неверниците. Бе съвсем същото. Само че сега положението бе точно обратното.

— Аз се осмелих — повтори момчето, като наведе глава и зачака удара на ятагана. — Животът на много хора ще бъде спасен благодарение на Всемирната душа, за която вие бяхте забравили.

Ятаганът обаче не падна изведнъж. Ръката на непознатия бавно се спусна надолу, докато върхът на острието докосна челото на момчето. Ятаганът бе толкова остър, че го обагри капка кръв.

Конникът бе застинал неподвижно. Момчето също. Дори и за миг не помисли да избяга. Дълбоко в сърцето си изпита необяснима радост: щеше да умре за Личната си легенда. И за Фатима. В края на краищата поличбите бяха истински. Пред него стоеше Врагът, но момчето не се страхуваше от смъртта, защото съществуваше Всемирна душа и то скоро щеше да се превърне в част от нея. А утре и Врагът щеше да стане част от нея.

Непознатият обаче продължаваше да държи ятагана си опрян в челото му.

— Защо си тълкувал полета на птиците?

— - Прочетох само това, което птиците искаха да разкажат. Те искат да спасят оазиса, а вие ще умрете. Оазисът разполага с повече мъже, отколкото сте вие.

Върхът на ятагана продължаваше да докосва челото му.

— Аллах е създал войските, но е създал и птиците. Аллах ми разкри езика на птиците. Всичко е написано от една и съща Ръка — каза момчето, спомняйки си думите на камиларя.

Непознатият най-сетне вдигна ятагана от челото на момчето и то изпита облекчение. Невъзможно бе да избяга.

— Внимавай с предсказанията — каза непознатият. — Когато е писано нещо да стане, то не може да се избегне.

— Видях само войската — каза момчето. — Не видях изхода от битката.

Конникът изглеждаше доволен от отговора, но ятаганът бе все още в ръката му.

— Какво търси един чужденец в чужда земя?

— Търся Личната си легенда. Нещо, което ти никога няма да разбереш.

Конникът прибра ятагана в ножницата, а соколът, който бе кацнал на рамото му, нададе странен писък. Момчето си отдъхна.

— Трябваше да подложа смелостта ти на изпитание — каза непознатият. — Смелостта е най-важното качество за този, който се стреми към Световния език.

Момчето се изненада. Този мъж говореше за неща, известни на малко хора.

— Никога не отклонявай вниманието си, дори когато си стигнал толкова далеч — продължи той. — Обичай пустинята, но никога не й се доверявай напълно. Защото пустинята е изпитание за всички мъже — дебне всяка тяхна крачка и убива този, който се разсее.

Думите му напомняха тези на стария цар.

— Ако воините пристигнат и главата ти е все още на раменете след залез слънце, потърси ме — каза непознатият.

Ръката, която бе държала ятагана, сега взе камшика. Конят отново се изправи на задните си крака и вдигна облак прах.

— Къде живеете? — извика момчето, докато конникът се отдалечаваше.

Ръката с камшика посочи на юг. Момчето бе срещнало Алхимика.

На другия ден сутринта сред финиковите палми на Ал-Фаюм имаше две хиляди въоръжени мъже. Преди слънцето да се изкачи до зенита си, около петстотин воини се появиха на хоризонта. Конниците влязоха в оазиса през северната врата; не приличаха на военна експедиция, но под белите си джелаби носеха скрито оръжие. Когато стигнаха до голямата шатра в центъра на Ал-Фаюм, извадиха ятаганите и пушките. И нападнаха една празна шатра.

Мъжете от оазиса заобиколиха конниците, дошли от пустинята. След половин час на земята лежаха четиристотин деветдесет и девет трупа. Децата бяха в другия край на палмовата гора и нищо не видяха. Жените се молеха в шатрите за мъжете си и също нищо не видяха. Ако не бяха мъртвите тела по земята, човек би казал, че тоя ден в оазиса нищо не се е случило.

Само един воин бе пощаден: този, който предвождаше вражеския отряд. Привечер той бе изправен пред племенните вождове и те го попитаха защо е нарушил Традицията. Предводителят отговори, че хората му били гладни и изтощени от продължителните битки. Решили да превземат оазиса, за да могат да продължат да се бият.

Върховният вожд на оазиса каза, че съжалява за воините, но Традицията винаги трябва да бъде спазвана. Единственото нещо в пустинята, което се променя, са дюните, движени от вятъра.