Паулу Коелю - Алхимикът

— Не мога да открия живот в пустинята — каза момчето. — Знам, че съществува, но не мога да го открия.

— Животът е този, който открива живот — отвърна Алхимикът.

И момчето разбра. Начаса отпусна юздите на коня си, който започна сам да си избира път през камъните и пясъка. Алхимикът го следваше мълчаливо. Конят на момчето повървя така около половин час, докато палмите на оазиса се скриха от погледа им. Виждаше се само огромната луна на небето и скалите, върху които тя хвърляше сребристи отблясъци. Внезапно момчето забеляза, че конят му спря на едно място, където то никога не беше идвало.

— Тук има живот — каза момчето на Алхимика. — Аз не познавам езика на пустинята, но конят ми познава езика на живота.

Слязоха от конете. Алхимикът нищо не отговори. Започна да разглежда камъните, вървейки бавно. Изведнъж спря и предпазливо се наведе. На земята, между камъните, имаше дупка. Алхимикът постепенно напъха в нея ръката си до рамото. Нещо се раздвижи в дупката и очите на Алхимика — защото момчето виждаше само очите му — се присвиха от усилие и напрежение. Ръката му сякаш се бореше с това, което беше в дупката. С рязко движение, което изплаши момчето, Алхимикът извади ръката си и веднага се изправи. Ръката му държеше една змия за опашката.

Момчето отскочи назад. Змията яростно се гърчеше, а съскането й наруши мълчанието на пустинята. Бе кобра и отровата й можеше да умъртви човек само за няколко минути.

„Внимавайте, отровна е“, помисли си момчето. Но тъй като Алхимикът бе пъхнал ръката си в дупката, сигурно вече бе ухапан. Лицето му обаче беше съвсем спокойно. „Алхимикът е на двеста години“, бе споменал англичанинът. Сигурно знаеше как да се справя със змиите в пустинята.

Момчето видя, че спътникът му отиде до коня си и извади ятагана от ножницата. Начерта с него кръг върху пясъка и пусна змията в него. Животното веднага се укроти.

— Можеш да бъдеш спокоен — каза Алхимикът. — Тя няма да излезе оттам. А ти откри живот в пустинята. Това бе поличбата, която ми беше необходима.

— Нима това е толкова важно?

— Важно е, защото Пирамидите са сред пустинята.

Момчето не искаше да се говори повече за Пирамидите. Още от предишната вечер сърцето му бе изпълнено с тъга и болка. Защото знаеше, че за да продължи да търси съкровището си, ще трябва да се откаже от Фатима.

— Ще те преведа през пустинята — каза Алхимикът.

— Искам да остана в оазиса — отвърна момчето. — Вече срещнах Фатима. А за мен тя е по-ценна от съкровището.

— Фатима е жена от пустинята — каза Алхимикът. — Знае, че мъжете трябва да тръгнат, за да могат да се завръщат. Тя вече е намерила своето съкровище — това си ти. Сега очаква ти да намериш това, което търсиш.

— А ако реша да остана?

— Ще станеш Съветник на оазиса. Имаш достатъчно злато, за да купиш много овце и камили. Ще се ожениш за Фатима и ще живеете щастливо първата година. Ще обикнеш пустинята и ще запомниш как изглежда всяка една от петдесетте хиляди палми. Ще видиш как растат и те ще ти разкрият свят, който непрекъснато се променя. Ще започнеш да тълкуваш поличбите все по-добре, защото пустинята е най-добрият от всички учители.

На втората година ще си спомниш за съществуването на съкровището. Поличбите ще започнат все по-настойчиво да говорят за това и ти ще се опиташ да не им обръщаш внимание. Ще използваш знанията си само за благоденствието на оазиса и на неговите жители. Племенните вождове ще ти бъдат благодарни за това. Камилите ти ще ти донесат богатство и власт.

На третата година поличбите ще продължат да говорят за съкровището и за Личната ти легенда. Ще бродиш из оазиса по цели нощи, а Фатима ще бъде тъжна, защото заради нея ти няма да си извървял пътя си. Но ти ще й дадеш много любов, която ще бъде споделена. Ще си спомниш, че тя никога не те е молила да останеш, защото жената от пустинята знае да чака завръщането на мъжа си. Затова ти за нищо няма да я виниш. Но нощем дълго ще вървиш из пясъка на пустинята, между палмите, и ще мислиш, че си могъл да продължиш пътя си, да се довериш повече на любовта си към Фатима. Защото това, което те е накарало да останеш в оазиса, е бил собственият ти страх, че никога няма да се завърнеш. И щом стигнеш до тази мисъл, поличбите ще ти покажат, че твоето съкровище е погребано завинаги.

На четвъртата година поличбите ще те изоставят, защото ти ще си се отказал да им обръщаш внимание. Племенните вождове ще разберат това и ти ще бъдеш свален от длъжност в Съвета. По това време ще си богат търговец с много камили и стока. Но ще прекараш останалите дни от живота си, бродейки между палмите и пустинята с ясното съзнание, че не си изпълнил Личната си легенда, а вече е твърде късно за нея.