Паулу Коелю - Алхимикът

Никога няма да разбереш, че Любовта в никакъв случай не пречи на човек да следва Личната си легенда. А ако това се случва понякога, то е само защото Любовта не е била истинската, тази, която говори на Световния език.

Алхимикът изтри кръга, който бе нарисувал върху пясъка, и змията бързо се скри между камъните. Момчето си спомни за търговеца на кристал, който винаги бе искал да отиде в Мека, и за англичанина, който търсеше истински алхимик. Спомни си за едно момиче, което се бе доверило на пустинята, и един ден пустинята бе завела при него този, когото то искаше да обича.

Възседнаха конете си и този път момчето тръгна след Алхимика. Вятърът носеше шумове от оазиса и то се опитваше да различи гласа на Фатима. Този ден не бе ходило при кладенеца заради битката.

Но същата тази вечер, докато наблюдаваха змията вътре в кръга, странният конник със сокол на рамото бе говорил за любов и съкровища, за жените от пустинята и за неговата Лична легенда.

— Идвам с вас — каза момчето. И веднага усети как душата му се изпълва със спокойствие.

— Ще тръгнем утре сутринта, преди изгрев слънце — бе единственият отговор на Алхимика.

Момчето не мигна през цялата нощ. Два часа преди разсъмване събуди едно от арабчетата, които спяха в неговата шатра, и го помоли да му покаже къде живее Фатима. Излязоха навън и се запътиха натам. В замяна даде на арабчето пари, с които да си купи една овца.

После го помоли да открие къде точно спи Фатима, да я събуди и да й каже, че момчето я чака навън. Арабчето изпълни всичко това и спечели пари за още една овца.

— Сега ни остави сами — каза момчето на арабчето, което се върна да си доспи в шатрата, гордо с това, че е помогнало на Съветника на оазиса, и доволно, защото имаше пари за две овце.

Фатима се появи на вратата на шатрата и двамата тръгнаха между палмите. Момчето знаеше, че нарушава Традицията, но сега това нямаше никакво значение.

— Заминавам — каза то. — И искам да знаеш, че ще се върна. Обичам те, защото…

— Не казвай нищо повече — прекъсна го Фатима. — Човек обича, защото обича. Не се нуждаем от някаква причина, за да обичаме.

Ала момчето продължи:

— Обичам те, защото сънувах сън, срещнах един цар, продавах кристални съдове, пресякох пустинята, клановете си обявиха война и дойдох до кладенеца, за да науча къде живее един алхимик. Обичам те, защото цялата Вселена ми помогна да стигна до теб.

Двамата се прегърнаха. За пръв път телата им се докосваха.

— Ще се върна — повтори момчето.

— По-рано, когато гледах пустинята, си пожелавах нещо — каза Фатима. — А сега ще гледам към нея с надежда. Един ден баща ми замина, но се върна при майка ми. И продължава да се завръща.

Не си казаха нищо повече. Повървяха малко между палмите и момчето изпрати Фатима до вратата на шатрата.

— Ще се върна, както баща ти се е върнал при майка ти — каза то.

Забеляза, че очите на Фатима бяха пълни със сълзи.

— Но ти плачеш…

— Аз съм жена от пустинята — отвърна тя, като криеше лицето си. — Но все пак съм жена…

Фатима влезе в шатрата. След малко слънцето щеше да изгрее. На разсъмване тя щеше да излезе, за да върши това, което бе правила толкова години наред. Сега обаче всичко се бе променило. Момчето вече нямаше да бъде в оазиса и оазисът нямаше да има това значение, което бе имал преди малко. Той вече нямаше да бъде мястото с петдесет хиляди палми и триста кладенеца, където поклонниците с радост пристигаха след дълго пътуване. От днес нататък оазисът щеше да бъде за нея едно празно място.

От този ден нататък пустинята щеше да стане по-важна от оазиса. И Фатима непрестанно щеше да се взира в нея, опитвайки се да открие звездата, която водеше момчето по пътя към неговото съкровище. Щеше да изпраща целувки по вятъра с надеждата, че той ще докосне лицето на момчето и ще му каже, че тя е жива и го чака, така както една жена чака един смел мъж, тръгнал да търси мечти и съкровища. От този ден нататък пустинята щеше да се превърне в едно-единствено нещо — надеждата за неговото завръщане.

— Не мисли за това, което си оставил зад себе си — каза Алхимикът, когато препуснаха с конете си из пясъците на пустинята. — Всичко е гравирано върху Всемирната душа и ще остане там завинаги.

— Хората повече мечтаят да се завърнат, отколкото да заминат — каза момчето, което отново свикваше с тишината на пустинята.

— Ако това, което си открил, е направено от чиста материя, то никога няма да изгние. И ти ще можеш да се върнеш един ден. А ако е било само мигновен блясък, звездна експлозия, тогава няма да намериш нищо, след като се завърнеш. Но в замяна на това ще си видял светлинна експлозия, нещо, което си е струвало да изживееш.