Паулу Коелю - Алхимикът

— Тогава може би искам да узная бъдещето си, за да се подготвя за това, което предстои да стане.

— Ако ти предстоят хубави неща, то те ще бъдат за теб приятна изненада — казал гадателят. — А ако са лоши, ти ще страдаш много преди те да се случат.

— Искам да узная бъдещето си, защото съм човек — казал накрая камиларят на гадателя. — А хората живеят заради бъдещето.

Гадателят замълчал за известно време. Неговият метод на гадаене бил да хвърля на пода пръчици и да тълкува начина, по който падат. Но тоя ден той не си послужил с пръчиците. Увил ги в една кърпа и ги сложил обратно в джоба си.

— Изкарвам прехраната си, като предсказвам бъдещето на хората — казал той. — Познавам науката на пръчиците и знам как да ги използвам, за да проникна в онова пространство, където всичко е написано. Там мога да прочета миналото, да открия забравени вече неща и да разбера поличбите от настоящето.

Когато хората дойдат при мен, аз не чета тяхното бъдеще, а само го разгадавам. Защото бъдещето принадлежи на Бога и само той може да го разкрие при изключителни обстоятелства. А как успявам да разгадая бъдещето? По поличбите в настоящето. Тайната се крие именно в настоящето; ако обърнеш по-голямо внимание на настоящето, можеш да го направиш по-хубаво. А ако направиш по-хубаво настоящето си, това, което ще се случи впоследствие, също ще бъде по-хубаво. Забрави за бъдещето и живей всеки ден от живота си така, както повелява Законът. Бъди уверен, че Бог се грижи за децата си. Всеки ден носи в себе си Вечността.

Камиларят поискал да узнае при какви обстоятелства Бог позволява да видиш бъдещето си.

— Когато той самият го покаже. А Бог рядко показва бъдещето, и то само когато това бъдеще е написано, за да бъде променено.

Бог бе показал някакво бъдеще на момчето, помисли си камиларят. Защото е искал момчето да бъде негов инструмент.

— Върви да говориш с племенните вождове — каза камиларят. — Разкажи за воините, които идват насам.

— Ще ми се смеят.

— Те са мъже от пустинята, а мъжете от пустинята са свикнали с поличбите.

— Тогава те вече знаят.

— Тези неща не са тяхна грижа. Вярват, че ако трябва да узнаят нещо, което Аллах иска да им разкрие, някой ще им го съобщи. Вече се е случвало много пъти. А днес ти си този човек.

Момчето си помисли за Фатима. И реши да отиде при племенните вождове.

— Нося послание от пустинята — каза то на стража, който стоеше пред огромната бяла шатра в центъра на оазиса. — Искам да говоря с вождовете.

Стражът нищо не отговори. Влезе в шатрата и остана там дълго. После излезе заедно с един млад арабин, чиято бяла дреха беше обшита със злато. Момчето му разказа за това, което бе видяло. Арабинът го помоли да изчака малко и отново влезе вътре.

Мръкна се. Много араби и търговци влязоха и излязоха от оазиса. Постепенно огньовете изгаснаха и в оазиса стана така тихо, както в пустинята. Само в голямата шатра имаше светлина. През цялото това време момчето мислеше за Фатима и все още не можеше да разбере разговора от оня следобед.

След като бе чакало няколко часа, стражът му каза да влезе.

Това, което видя, го накара да изпадне в захлас. Никога не си беше представяло, че насред пустинята може да съществува такава шатра. Подът бе покрит с най-красивите килими, по които някога бе стъпвало, а от тавана висяха позлатени гравирани полилеи със запалени свещи. Племенните вождове бяха насядали в дъното на шатрата в полукръг и удобно се бяха подпрели върху богато избродирани копринени възглавници. Влизаха и излизаха слуги със сребърни подноси, отрупани с пикантни ястия и чай. Други се грижеха въглените в наргилетата да не изгаснат. Приятен аромат на мек тютюн изпълваше въздуха.

Вождовете бяха осем, но момчето веднага разбра кой от тях е най-високопоставеният — един арабин, облечен в обшита със злато бяла дреха, който седеше в центъра. А до него бе седнал младият арабин, с когото момчето бе разговаряло преди това.

— Кой е чужденецът, който говори за поличби? — попита един от вождовете, поглеждайки към него.

— Аз — отговори момчето. И разказа това, което бе видяло.

— А защо пустинята ще разкаже тези неща на чужденец, след като знае, че ние сме тук от много поколения? — попита друг племенен вожд.

— Защото моите очи още не са свикнали с пустинята и мога да забележа неща, на които твърде привикналите очи не обръщат внимание.

„А и защото знам какво представлява Всемирната душа“, помисли си момчето. Но нищо не каза, защото арабите не вярват в тези неща.