Паулу Коелю - Алхимикът

Но англичанинът ликуваше. Бяха попаднали на вярна следа.

Най-сетне се появи една девойка, която не беше облечена в черно. Носеше стомна на рамо и беше със забулена глава, но лицето й беше открито. Момчето се приближи, за да я попита за Алхимика.

И сякаш времето спря, а Всемирната душа се появи пред него с цялата си сила. Когато видя черните й очи, колебаещи се между усмивката и мълчанието, разбра най-важната и най-мъдрата част от Езика, на който говореше светът и който всички хора на земята дълбоко в сърцата си бяха способни да разберат. Тя се наричаше Любов и бе по-стара от хората и от самата пустиня, но въпреки това се появяваше отново със същата сила навсякъде, където два чифта очи се срещнеха, както се срещнаха тези два чифта очи до един кладенец. Накрая устните избраха усмивката и това бе поличба. Поличбата, която, без да знае, момчето бе чакало през целия си живот и която бе търсило в овцете, в книгите, в кристалните съдове и в мълчанието на пустинята.

Това беше най-чистият Световен език, без никакви обяснения, защото Вселената не се нуждае от обяснения, за да продължи пътя си в безкрайното пространство. В този момент момчето разбра единствено, че е застанало пред жената на своя живот и че тя сигурно го знае, без да са нужни никакви думи. Беше убедено в това повече, отколкото във всичко останало на света, дори и родителите му винаги да бяха казвали, че трябва първо да ухажваш едно момиче, да се сгодиш, да го опознаеш и да имаш пари, преди да се ожениш. Но който твърди това, никога не е достигнал до универсалния език, защото потопиш ли се в него, не е трудно да разбереш, че в света винаги има двама души, които се търсят, било сред пустинята, било в големите градове. А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение, съществува само този момент и тая невероятна увереност, че всички неща под слънцето са написани от една и съща Ръка. Ръката, която събужда Любовта и която е създала сродна душа за всеки, който работи, почива и търси съкровища под слънцето. Защото, ако не беше така, мечтите на човешката раса нямаше да имат никакъв смисъл. „Мактуб“, каза си момчето.

Англичанинът стана от мястото, където седеше, и го разтърси.

— Хайде, попитай я!

Момчето се доближи до девойката, която отново се усмихна. Усмихна се и то.

— Как се казваш? — попита я.

— Фатима — рече момичето, свеждайки очи.

— Това име се среща и там, откъдето идвам.

— Това е името на дъщерята на Пророка — каза Фатима. — Нашите воини са го пренесли в твоята страна.

Девойката бе тъй нежна, а говореше за воини с такава гордост! Ала англичанинът до него продължаваше да настоява и момчето я попита за човека, който лекува всички болести.

— Той познава тайните на света. Разговаря с джиновете на пустинята — каза тя.

Джинове наричаха добрите и злите духове. И девойката посочи с ръка на юг към мястото, където живееше този странен човек.

После напълни стомната и си тръгна. Англичанинът пък тръгна да търси Алхимика. А момчето още дълго остана седнало до кладенеца. Разбра, че някога източният вятър е оставил на лицето му парфюма на тази девойка, че я обича още преди да знае, че съществува, и любовта му към нея ще му помогне да открие всички съкровища на света.

На другия ден момчето се върна при кладенеца, за да чака девойката. Но за своя изненада завари там англичанина, който за пръв път бе вперил поглед в пустинята.

— Чаках цял следобед и цяла вечер — каза англичанинът. — Той дойде, когато започнаха да се появяват първите звезди. Разказах му за това, което търся. Тогава той ме попита дали вече съм превръщал олово в злато. Отговорих му, че именно това искам да науча. Тогава той ми каза да опитам. Единствените му думи бяха: „Върви да опиташ.“

Момчето мълчеше. Англичанинът бе пропътувал цялото това разстояние, за да чуе нещо, което вече знаеше. Момчето си спомни, че и то бе дало шест овце на стария цар, без той да му каже нищо ново.

— Опитай тогава — рече то на англичанина.

— Точно това ще направя. Дори ще започна веднага. Малко след като англичанинът си тръгна, дойде Фатима, за да напълни стомната си с вода.

— Дойдох да ти кажа нещо съвсем простичко — изрече момчето. — Искам да станеш моя жена. Обичам те. Момичето остави стомната си да прелее.

— Ще те чакам тук всеки ден. Прекосих пустинята, за да търся едно съкровище близо до Пирамидите. Войната беше за мен проклятие. Но сега я благославям, защото ми позволява да остана близо до теб.