Паулу Коелю - Алхимикът

Дълго вървя без посока, като не губеше от поглед палмите на оазиса. Слушаше вятъра, усещаше камъните под краката си. Понякога се натъкваше на някоя раковина и знаеше, че много отдавна тази пустиня е била огромно море. После седна на един камък, запленено от гледката, която се простираше пред него. Не можеше да отдели Любовта от чувството за собственост. Ала Фатима беше момиче от пустинята. И ако някой би могъл да му помогне да я разбере, то това беше само пустинята.

Стоеше така, без да мисли за нищо, когато усети някакво движение над главата си. Погледна към небето и видя два ястреба, които летяха много високо.

Започна да наблюдава ястребите и рисунките, които те описваха, летейки. На пръв поглед полетът им представляваше произволно криволичене, но за момчето имаше някакъв смисъл. Не можеше обаче да разбере какво точно означава. Тогава реши да проследи с поглед движението на птиците, като се надяваше да открие в него някакво послание. Може би пустинята беше в състояние да му обясни любовта без притежание.

Почувства, че му се доспива. Но сърцето му настояваше да не заспива, а да се отдаде на мига. „Ето че постепенно прониквам до същността на Световния език и всичко на земята придобива някакъв смисъл, дори и полетът на ястребите. — И в този момент благодари на съдбата, че го е изпълнила с любов към едно момиче. -Когато човек обича, нещата придобиват още по-дълбок смисъл“ — помисли си момчето.

Изведнъж единият от ястребите се спусна светкавично и нападна другия. По време на това внезапно движение момчето за миг видя следното: въоръжен отряд с извадени саби нападаше оазиса. Видението веднага изчезна, но остави у него тревожно усещане. Бе чувало да се говори за миражи, дори понякога му се бяха привиждали. Това бяха желания, които се материализираха върху пясъка на пустинята. Но момчето в никакъв случай не желаеше оазисът да бъде нападнат от въоръжен отряд.

Реши да забрави за всичко това и да се върне към медитирането. Опита отново да се съсредоточи върху розовеещата пустиня и камъните. Но нещо в сърцето му не му даваше покой.

„Винаги следвай поличбите“, бе казал старият цар. Момчето си помисли за Фатима. Спомни си за това, което бе видяло, предчувствайки, че то наистина ще се случи съвсем скоро.

С мъка излезе от транса, в който бе изпаднало. Стана и тръгна към палмите. Още веднъж се убеди в многоезичието на нещата: този път пустинята се бе превърнала в сигурно убежище, а оазисът бе станал опасен.

Камиларят бе седнал до една палма и също се бе загледал в залеза на слънцето, когато видя момчето да се появява зад една от дюните.

— Въоръжен отряд идва насам — каза то. — Имах видение.

— Пустинята изпълва с видения сърцата на хората — отвърна камиларят.

Ала момчето му разказа за ястребите: бе наблюдавало полета им, когато внезапно се бе потопило във Всемирната душа.

Камиларят не каза нищо. Разбираше за какво говори момчето. Знаеше, че всяко едно нещо на повърхността на земята може да разкаже историята на останалите неща. Всеки човек, който отвори книга на някаква страница или погледне ръцете на хората, полета на птиците, картите за игра или пък нещо друго, би могъл да намери връзка със събитието, което изживява в момента. Всъщност нещата сами по себе си нищо не показват. Хората са тези, които, наблюдавайки нещата, разбират по какъв начин да достигнат до Всемирната душа.

Пустинята бе пълна с хора, които си изкарваха хляба с това, че лесно можеха да проникнат във Всемирната душа. Наричаха ги гадатели, а жените и старците се бояха от тях. Воините рядко ги търсеха, защото никой не влиза в битка, когато знае, че ще умре. Воините предпочитаха да усещат вкуса на битката и вълнението пред неизвестното; бъдещето е написано от Аллах, а всичко, което той е написал, е за доброто на човека. Ето защо воините живееха единствено в настоящето. А настоящето бе пълно с изненади и те трябваше да внимават за много неща: къде е сабята на врага, къде е конят му, какъв удар да му нанесат, за да си спасят живота.

Камиларят беше воин и неведнъж му се бе случвало да се обръща към гадатели. Някои от тях му бяха казали верни неща, други — не. Докато един ден най-старият и всяващият най-голям страх гадател бе попитал камиларя защо толкова иска да узнае бъдещето си.

— За да мога да направя нещо — отвърнал камиларят. — И да направя така, че да избегна това, което не бих искал да се случи.

— В такъв случай това вече няма да е твоето бъдеще — възразил гадателят.