Паулу Коелю - Алхимикът

Намираше се само на два часа път с кораб от равнините на Андалусия, а от Пирамидите го делеше цяла пустиня. Момчето разбра, че положението би могло да бъде представено и по друг начин. Всъщност то се намираше с два часа по-близо до съкровището си. Въпреки че му беше необходима цяла година, за да измине тези два часа.

„Сега разбирам защо искам да се върна при овцете си. Защото ги познавам: не създават много работа и не е трудно да ги обикна. Не знам дали мога да обикна пустинята, но пустинята е тази, която крие моето съкровище. Ако не успея да го открия, винаги мога да се върна вкъщи. Но животът внезапно ми даде достатъчно пари, а разполагам и с много време. Защо пък да не опитам?“

В този момент изпита огромна радост. Винаги можеше да стане пастир. Винаги можеше да стане продавач на кристални съдове. Сигурно в света има много други скрити съкровища, но то бе сънувало два пъти един и същи сън, освен това бе срещнало истински цар. А това не се случваше всекиму.

Бе доволно, когато излезе от кафенето. Сети се, че един от доставчиците на Търговеца му носеше кристалните съдове с керваните, които кръстосваха пустинята. Подържа в ръцете си Урим и Тумим: заради тези два камъка бе поело отново по пътя към съкровището си.

„Винаги съм до тези, които следват Личната си легенда“, бе казал старият цар.

Нищо нямаше да загуби, ако отидеше до склада и попиташе дали Пирамидите наистина се намират толкова далеч.

Англичанинът бе седнал в някаква постройка, която миришеше на животни, пот и прах. Помещението трудно можеше да се нарече склад, приличаше по-скоро на обор. „Никога не си бях представял, че ще трябва да мина през подобно място — мислеше той, докато разлистваше някакво списание по химия. — Десет години четене ме доведоха до един обор!“

Но не можеше да не продължи напред. Трябваше да вярва на поличбите. Целият му живот, всичките му научни занимания бяха посветени на стремежа да открие единствения език, на който говореше Вселената. Отначало бе проявил интерес към есперанто, после към религиите и накрая към алхимията. Можеше да говори на есперанто, познаваше отлично повечето религии, но все още не бе станал алхимик. Бе успял, наистина, да достигне до важни открития. Но оттук нататък търсенията му изобщо не напредваха. Напразно се бе опитвал да установи контакт с някой алхимик. Алхимиците са странни хора, мислят само за себе си и почти винаги отказват да помогнат. Дали пък не бяха открили тайната на Великото творение, наречено Философски камък, и поради това да са се затворили в мълчание?

Вече бе изхарчил част от състоянието, което баща му му бе оставил, в напразно търсене на Философския камък. Бе обиколил най-добрите библиотеки в света, бе купил най-важните и най-редките книги по алхимия. В една от тях прочете, че преди много години известен арабски алхимик посетил Европа. Говорело се, че бил на повече от двеста години и че бил открил Философския камък и Еликсира на дълголетието. Тази история бе направила силно впечатление на англичанина. Щеше да си остане обаче само легенда, ако един негов приятел, който се бе върнал от археологическа експедиция в пустинята, не му бе разказал за някакъв арабин с изключителни способности.

— Живее в оазиса Ал-Фаюм — каза приятелят му. — Хората говорят, че е на двеста години и че може да превърне всеки метал в злато.

Англичанинът не можа да си намери място от възбуда. Незабавно отложи всички ангажименти, взе по-важните книги и сега беше тук, в този склад, който приличаше на обор, а навън един огромен керван се готвеше да прекоси Сахара. И този керван щеше да мине през Ал-Фаюм.

„На всяка цена трябва да се запозная с проклетия алхимик“, помисли си англичанинът. И миризмата на животните му се стори малко по-поносима.

Един млад арабин, натоварен с доста багаж, влезе в постройката, където се намираше англичанинът, и го поздрави.

— Къде отивате? — попита го младият арабин.

— В пустинята — отговори англичанинът и отново се зачете. В момента нямаше никакво желание да разговаря. Трябваше да си спомни всичко, което бе научил за десет години, защото алхимикът сигурно щеше да го подложи на нещо като изпит.

Младият арабин извади една книга и започна да чете. Книгата беше на испански. „Това е добре“, каза си англичанинът. Говореше по-добре испански, отколкото арабски, и ако това момче отиваше в Ал-Фаюм, щеше да има с кого да разговаря, когато нямаше да е зает с по-важни неща.