Паулу Коелю - Алхимикът

Ала нищо от това не ставаше случайно: независимо че керванът често бе принуден да се отклонява, той винаги следваше пътя към крайната цел. След като преодолееше препятствията, отново намираше звездата, която сочеше местонахождението на оазиса. Когато на разсъмване хората виждаха на небето тази блестяща звезда, знаеха, че тя сочи към място, където има жени, вода, фурми и палми. Единствено англичанинът не бе разбрал това, защото почти през цялото време четеше книгите си.

Момчето също носеше със себе си книга, която се бе опитало да чете през първите дни на пътуването. Но му се стори много по-интересно да наблюдава кервана и да слуша вятъра. След като опозна по-добре камилата си и се привърза към нея, изхвърли книгата. Тя бе излишен товар въпреки суеверието, което бе породила у него, защото всеки път, когато я отваряше, срещаше някоя важна личност.

Най-накрая момчето успя да се сприятели с камиларя, който винаги пътуваше до него. Нощем, когато спираха, за да починат около запалените огньове, то му разказваше приключенията си от времето, когато беше пастир.

По време на един от тези разговори камиларят на свой ред заговори за живота си.

— Живеех близо до Ал-Кайрум — започна да разказва той. — Грижех се за зеленчуковата си градина, за децата си и мислех, че животът ми няма да се промени до деня на смъртта ми. Една година реколтата бе по-богата от обикновено. Отидох с цялото си семейство в Мека и така изпълних единственото задължение, което ми оставаше. Бях доволен и вече можех спокойно да умра.

Но един ден земята започна да трепери и Нил излезе от коритото си. Това, което мислех, че се случва само на другите, се случи и на мен. Съседите ми се уплашиха, че наводнението ще унищожи маслиновите им дървета; жена ми се боеше да не би водата да отнесе децата ни, а аз се страхувах, че ще видя разрушено всичко онова, което бях постигнал.

Ала нищо не можеше да се направи. Земята бе станала неизползваема и трябваше да намеря друг начин да си изкарвам прехраната. Сега съм камилар. Но тогава разбрах думите на Аллах: никой не се страхува от неизвестното, защото всеки човек е способен да отвоюва това, което иска и от което се нуждае.

Страхуваме се единствено да не загубим това, което притежаваме, било то животът ни или пък градината ни. Но този страх ще премине, когато разберем, че собствената ни история и историята на света са написани от една и съща Ръка.

Понякога керваните се срещаха през нощта. И винаги единият керван имаше това, от което другият се нуждаеше. Като че ли наистина всичко бе написано от една и съща Ръка. Камиларите си разменяха информация за пясъчните бури и се събираха около огньовете да си разказват истории за пустинята.

Друг път се появяваха тайнствени мъже. Бяха бедуини и зорко следяха пътя, по който се движеха керваните. Пристигаха безшумно и все така безшумно си тръгваха, целите загърнати в тъмни бурнуси, изпод които се виждаха само очите им.

Една вечер камиларят се приближи до огъня, където седяха момчето и англичанинът.

— Говори се за война между клановете — каза камиларят.

Тримата замлъкнаха. Момчето усети страха, който витаеше из въздуха, макар че никой не бе изрекъл нито дума. За пореден път бе успяло да разбере езика без думи, Световния език.

След известно време англичанинът попита има ли някаква опасност за кервана.

— Който влезе веднъж в пустинята, не може да се върне назад — каза камиларят. — А щом не можем да се върнем, единственото нещо, което трябва да направим, е да открием най-добрия начин да продължим пътя си. За останалото Аллах ще се погрижи, включително и за опасността.

И завърши, произнасяйки тайнствената дума „Мак-туб“.

— Вие трябва да обърнете по-голямо внимание на керваните — каза момчето на англичанина, след като камиларят се отдалечи. — Те доста често се отклоняват от пътя си, но винаги вървят към крайната цел.

— А ти трябва да четеш повече книги за света — отговори англичанинът. — Книгите са като керваните.

Дългата колона от хора и животни започна да върви по-бързо. Не само през деня цареше тишина. Нощите, когато хората обикновено се събираха да разговарят около огньовете, също се изпълниха с мълчание. Един ден Водачът на кервана реши, че повече няма да се палят огньове, за да не привличат вниманието.

Пътниците нареждаха животните в кръг и всички спяха в центъра, като по този начин се опитваха поне малко да се стоплят през студените нощи. Водачът поставяше въоръжена стража около лагера.