Паулу Коелю - Алхимикът

„Странна работа — помисли си момчето, докато се опитваше отново да прочете сцената на погребението, с която започваше книгата, — Изминаха почти две години, откакто започнах да чета книгата, а все още съм на тези страници.“ Въпреки че наблизо нямаше цар, който да го прекъсне, то не успяваше да се съсредоточи. Все още се колебаеше за решението си. Но бе разбрало нещо много важно: решенията са само начало на нещо. Когато някой взема решение, той всъщност се гмурва в опасно течение и то може да го отнесе в посока, за която изобщо не е предполагал в момента на вземането му.

„Когато реших да търся съкровището си, никога не съм си представял, че ще работя в магазин за кристал — помисли си момчето в подкрепа на разсъждението си. -По силата на същата логика този керван съответства на взето от мен решение, но пътят, по който той ще мине, си остава загадка.“

Срещу него някакъв европеец също четеше книга. Европеецът беше антипатичен, бе го изгледал с презрение, когато то влезе. Можеха да станат добри приятели, но европеецът не бе пожелал да разговарят.

Момчето затвори книгата. Не искаше да върши нищо, с което да заприлича на този европеец. Извади от джоба си Урим и Тумим и започна да си играе с тях.

— Но това са Урим и Тумим! — възкликна чужденецът.

Момчето бързо прибра камъните в джоба си и каза:

— Не се продават.

— Не струват много — каза англичанинът. — Това са обикновени скални кристали. На земята има милиони скални кристали, но за посветения това са Урим и Тумим. Не знаех, че се срещат в тази част на света.

— Подари ми ги един цар — отвърна момчето. Чужденецът онемя. После пъхна ръка в джоба си и треперейки, извади същите два камъка.

— Спомена за някакъв цар — проговори той.

— А вие не вярвате, че царете разговарят с пастири — каза момчето, като с това искаше да приключи разговора.

— Напротив. Пастирите първи са признали един цар, когато останалата част от света е отказала да го признае. Ето защо няма нищо необикновено в това царете да разговарят с пастири.

И добави, страхувайки се, че момчето не е разбрало:

— Пише го в Библията. В същата книга, която ме научи как да направя Урим и Тумим. Тези камъни са единственият позволен от Бога начин за предсказване на бъдещето. Духовниците ги инкрустират върху златни ризници.

Момчето се зарадва, че е дошло в този склад.

— Може би това е поличба — изказа на глас мислите си англичанинът.

— Кой ви е говорил за поличби? Интересът на момчето растеше с всеки изминал момент.

— В живота всичко е поличба — отвърна англичанинът, този път затваряйки списанието, което четеше. — Вселената е създадена, за да говори на език, който всички да разбират, но той е бил забравен. Освен другите неща аз търся и този Световен език.

Затова съм тук. За да открия един човек, който знае Световния език. Той е алхимик.

Разговорът бе прекъснат от собственика на склада.

— Имате късмет — каза дебелият арабин. — Днес следобед тръгва керван за Ал-Фаюм.

— Но аз съм за Египет — възрази момчето.

— Ал-Фаюм е в Египет — отвърна собственикът на склада. — Какъв арабин си ти?

Момчето отговори, че е испанец. Англичанинът се зарадва. Макар и облечено в арабски дрехи, момчето бе европеец.

— Той нарича поличбата „късмет“ — каза англичанинът, след като дебелият арабин излезе. — Ако можех, щях да напиша огромна енциклопедия за думите „късмет“ и „съвпадение“. С думи като тези е написан Световният език.

После добави, че е забелязал момчето благодарение на Урим и Тумим, а това едва ли би могло да се нарече „съвпадение“. Попита го дали и то е тръгнало да търси алхимика.

— Тръгнал съм да търся едно съкровище — каза момчето и веднага съжали за думите си. Но англичанинът сякаш не им обърна голямо внимание.

— Аз също, в известен смисъл — каза той.

— Дори не знам какво означава алхимия — добави момчето, ала в този момент собственикът на склада ги извика навън.

— Аз съм Водачът на кервана — каза един мъж с дълга брада и черни очи. — Имам власт над живота и смъртта на всеки, който е тръгнал с мен. Защото пустинята е като капризна жена и понякога подлудява мъжете.

Имаше около двеста души и два пъти повече животни — камили, коне, магарета, птици. Англичанинът носеше няколко сандъка, пълни с книги. Имаше жени, деца, а повечето от мъжете носеха саби на кръста и дълги пушки на рамо. Вдигаха силна врява и Водачът трябваше да повтори още няколко пъти думите си, за да го разберат всички.