Паулу Коелю - Алхимикът

Търговецът продължаваше мълчаливо да приготвя чая. Най-накрая, след като бе минало доста време, се обърна към момчето.

— Гордея се с теб — каза му той. — Ти внесе живот в магазина ми. Няма да отида в Мека и ти го знаеш. Знаеш също така, че няма да си купиш отново овце.

— Кой ви каза това? — попита изплашено момчето.

— Мактуб — каза само старият Търговец на кристал. И го благослови.

Момчето отиде в стаята си и събра всичко, което имаше. Напълниха се три големи торби. На излизане от стаята съзря в ъгъла старите си дисаги, които носеше като пастир. Бяха в окаяно състояние и то почти не си спомняше за тях. Отвори ги и видя книгата си, а също и наметалото. Когато момчето го извади, за да го подари на първия срещнат бедняк, на пода се изтърколиха Урим и Тумим, двата камъка.

Тогава момчето си спомни за стария цар и с учудване установи колко отдавна не бе мислило за тези неща. Цяла година бе работило без отдих и единствената му грижа беше да спести достатъчно пари, за да не се връща в Испания с наведена глава.

„Никога не се отказвай от мечтите си — бе казал старият цар. — Следвай поличбите.“

Момчето вдигна Урим и Тумим от пода и отново изпита странното усещане, че царят е наблизо. Добре се беше потрудило през тази година и поличбите казваха, че сега е моментът да тръгне.

„Ще стана отново такъв, какъвто бях по-рано — размишляваше момчето. — Но овцете не ме научиха на арабски.“

Овцете обаче го бяха научили на нещо много важно: че на света съществува език, който всички разбират, и момчето го бе ползвало през цялото това време, за да преуспее магазинът. Езикът на въодушевлението, на нещата, направени с воля и любов в търсене на онова, което човек силно желае или в което вярва. За момчето Танжер вече не беше чужд град и то почувства, че така, както бе завладяло това място, по същия начин би могло да завладее света.

„Когато силно желаеш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да го постигнеш“, бе казал старият цар.

Ала старият цар не бе споменал за кражби, за огромни пустини, за хора, които знаят за какво мечтаят, но не искат да осъществят мечтите си. Старият цар не бе казал, че Пирамидите са само купчина от камъни и всеки би могъл да издигне подобна купчина в градината си. Беше забравил също така да каже, че когато имаш пари за по-голямо стадо от това, което си имал, трябва да купиш това стадо.

Момчето взе дисагите заедно с останалите торби и слезе по стълбите. Старият търговец обслужваше семейство чужденци, докато двама други клиенти разглеждаха магазина, пиейки чай в кристални чаши. Посетителите не бяха малко, като се има предвид ранният час. От мястото, където се намираше, момчето за пръв път забеляза, че косата на Търговеца прилича много на косата на стария цар. Спомни си усмивката на сладкаря през първия ден, когато нямаше нито при кого да отиде, нито с какво да се нахрани. Онази усмивка също приличаше на усмивката на стария цар.

„Сякаш е минал оттук и е оставил следа — помисли си то. — Човек би казал, че тези хора в определен момент от съществуването си също са срещнали царя. В края на краищата той самият бе споменал, че винаги се явява на този, който следва Личната си легенда.“

Момчето си тръгна, без да се сбогува с Търговеца на кристал. Не искаше хората да видят, че плаче. Щеше да му е мъчно за времето, прекарано тук, и за всички полезни неща, които бе научило. Бе придобило по-голяма увереност в себе си и силното желание да завладее света.

„А сега се връщам в полетата на Андалусия, които така добре познавам, и отново ще поведа овцете си.“ Но вече не беше толкова доволно от решението си. Бе работило цяла година, за да осъществи една мечта, а сега тази мечта с всяка изминала минута му се струваше все по-незначителна. А може би все пак мечтата му беше друга.

„Кой знае дали не е по-добре да бъдеш като Търговеца на кристал: никога да не отидеш в Мека, а да живееш с желанието да я видиш.“ Ала момчето държеше в ръцете си Урим и Тумим и тези камъни му предаваха силата и волята на стария цар. Водено от случайността (или от някоя поличба — помисли си момчето), то се озова в същото кафене, където беше влязло първия ден, Крадецът не беше там и собственикът му донесе чаша чай.

„Винаги мога да стана пастир — размишляваше момчето. — Научих се да се грижа за овцете и никога няма да ги забравя. Но може би няма да имам друга възможност да стигна до Египет. Старецът имаше златна ризница и знаеше моята история. Той наистина беше цар, и то мъдър цар.“