Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Пуснаха ме чак на сутринта. Благодаря ти, че обясни на онези психари как точно стоят нещата, иначе със сигурност щяха да ме тикнат в дранголника.

— Вася, а ти как влезе в апартамента?

— Ами… ти изчезна толкова неочаквано, че… ние помислихме, че може да си си спомнила нещо и за всеки случай наблюдавахме апартамента ти и чакахме да се появиш. Ти се появи, а когато приятелят ти си тръгна, аз реших, че тъкмо сега е моментът да си поговоря с теб. Влизам и гледам, че… как сме го пропуснали… — завърши съкрушено той.

— Видя ли лицето му?

— Не. Ако знаех, че ще ме фрасне по тиквата… първата ми работа щеше да е…

— Вася, искаш ли да се видим? — предложих му. Последва пауза. Вече се канех да повторя идеята си, но той отвърна:

— Абе имах намерение да се женя идната събота, ама…

— Търся те по съвсем друга работа — изкашлях се аз. — Тя няма да попречи на сватбата ти. За всеки случай вземи със себе си и Вадим. — Отново последва пауза. — Просто искам да си поговорим и да изясним някои моменти.

— С Вадим ли?

— И с него, и с теб. Два мозъка мислят добре, а три — още по-добре — измъдрувах, тъй като прецених, че главата на Вася не може да се брои за цяла.

Уговорихме си среща и аз започнах бързо да се приготвям. Рита веднага се намеси:

— Стас категорично забрани да те пускам да излизаш от къщи. Обади се преди половин час, докато ти беше още в дрешника, и отново ми го напомни.

— Имам важна среща. Мисля, че утре вече ще можеш да напуснеш този вертеп и да се движиш свободно навсякъде.

— Това, разбира се, е аргумент, но бих се чувствала по-спокойно, ако Стас дойде с теб. Или поне ако му се обадиш.

— Зачеркнала съм го от живота си.

— Тогава аз ще му се обадя.

— Ще му се обадиш, след като изляза! — предупредих я строго.

Вася и Вадим седяха в кафенето край една масичка, плашейки сервитьорките и малобройните посетители. Щом се появих, и двамата станаха — което хем ме изненада, хем ми достави удоволствие, и ми стиснаха ръката — което също ме изненада, но този път не ми достави удоволствие. Изпищях на два пъти и разтръсках крайника си, а Вася избоботи:

— Извинявай, не прецених силата си. — Вадим пък скромно се усмихна. Седнах и Вася ми поръча кафе. — Маня, знаеш ли кой ме бухна по главата? — попита той.

— Зная как се казва, но не зная кой е той. Твърди, че е приятел на баща ми. Аз не вярвам кой знае колко на това, макар че може и да му е бил приятел. Човекът търси богатството.

— Какво? — не ме разбра Вася, а Вадим наостри уши.

— Някакъв тъпанар е решил, че татко е оставил някъде пари, а пък други, още по-големи тъпанари, са повярвали в тази легенда. И сега търсят богатството. Онзи, който те удари по главата, е Севрюгин, той дори изрови ковчега на татко, защото си мислеше, че парите са там.

— Извратен тип! — поклати глава Вадим, а Вася отвори уста, помисли малко и каза:

— А какво стана с баща ти?

— Всичко е наред.

— Върнаха ли ковчега?

— Ами… общо взето, да. — В този момент си помислих, че едва ли ще изясня нещо по време на разговора си с Вася и Вадим и че те са способни само да объркат още повече всичко. Погледнах ги, въздъхнах и попитах: — Момчета, вие къде работите? Не ви питам от обикновено любопитство — побързах да поясня, тъй като видях как изражението на физиономиите им започна да се променя. — Кой е шефът ви? Макар че може би той се нарича по друг начин, при всички случаи извинявайте, не искам да обидя никого. Просто страшно ми е необходимо да си поговоря с него във връзка с убийството на Рижия, т.е. на онзи чичко в кафенето.

— Можеш да си поговориш с нас — предложи Вадим.

— Не — поклатих глава. — Работата е много важна. Шефът ви едва ли ще поиска да дрънкам за това наляво и надясно и дори пред вас.

Вася и Вадим се спогледаха, след това се вторачиха в мен. Аз стоически издържах на погледите им, без да мигна. Всъщност това изобщо не бе трудно, тъй като в този момент смятах Вадим за безопасен, а към Вася изпитвах нежни чувства, понеже той ми спаси живота. Вася също изпитваше нещо към мен, защото погледът му се замъгли и аз дори си помислих, че би могъл да отложи сватбата си за неопределено време, ако ми хрумнеше да го помоля за това, но моите нежни чувства не се простираха чак дотам. Вася погледна към Вадим, той сви рамене, след което извади мобилния си телефон, стана, отдалечи се към гардероба на заведението, поговори си около две минути с някого и се върна обратно.

— Да вървим! — кимна Вася, а аз изведнъж се изплаших и го сграбчих за ръката. — Всичко е наред — прошепна ми той и ние излязохме от кафенето.