Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

Забелязах на паркинга един нисан, в който седнахме, а след петнадесет минути спряхме пред фитнесклуба, който вече бях имала удоволствието да посетя в компанията на Стас. Този път подминахме бара и по коридора стигнахме до голяма стая, където в пълна самота седеше един млад мъж и ядеше орехи, като ги трошеше с пукот и с голи ръце. Естествено и размерът на ръцете му, и лекотата, с която орехите се освобождаваха от черупките си, задържаха погледа, но с изключение на въпросното хоби, у младежа нямаше нищо зловещо, макар да се предполагаше, че в момента се срещам с най-големия мафиот в града. Може и да не беше най-големият, но самият той едва ли би се съгласил да бъде броен като втори по значение.

Младежът не само че не приличаше на злодей от филмите, а дори бе доста симпатичен. Беше рус, със сини очи, открито лице и трапчинка на брадичката. Когато се усмихваше, трапчинката му изглеждаше възхитително, но самата му усмивка не пленяваше кой знае колко, тъй като явно се бе лишил от двата си предни зъба и не бе измислил нищо по-добро от това да си сложи на тяхно място златни. Ако не бяха тези идиотски зъби… Няма пълно щастие, както обичаше да се изразява Рита.

— Здрасти! — каза младежът и прекрати разправата си с орехите, като продължи да се усмихва. — Влизай. Сядай и разказвай.

— Благодаря — отвърнах любезно, влязох вътре и се настаних във фотьойла, който не бе нито много далеч от младежа, нито пък много близо до него. Той ме разглеждаше с интерес, но интересът му изобщо не бе такъв, какъвто очаквах — в смисъл на делово отношение. Интересът му имаше предимно интимен характер и това ме разтревожи. Веднага се сетих, че съм едно беззащитно момиче, а той… дявол знае кой всъщност бе той. Пък и нямаше на кого да се сърдя, тъй като сама бях дошла тук.

— Познавах баща ти — обяви младежът. — Печен мъж беше. Истински гений. Действително ли е умрял?

Подобен въпрос би могъл да изненада всекиго, само не и мен.

— Изпратиха ни урната с праха му. В документите пише, че това е татко.

— Говореше се, че сте го погребали в затворен ковчег…

— Рита, жената на татко, настоя баща ми да има гроб. Ходим там, за да си поплачем. Но един приятел на татко, както самият той се нарича, открадна ковчега. Урната изчезна и сега дори не зная как да отговоря на въпроса ви.

— Ама ти приличаш на баща си — заяви той — и също си печена. Момчетата казват, че май знаеш кой пречука Рижия. Знаеш ли?

— Досещам се.

— Тъй-тъй. Друг на мое място може и да не ти повярва, но аз с удоволствие ще те изслушам. Казват, че твоят баща дълго време се правел на глупак, а накрая натрил носовете на всички. Такъв мозък имаше тоя мъж — направо да му завидиш. Може и ти да кажеш нещо разумно.

— Аха — кимнах в знак на съгласие и се зарадвах, че татко бе оставил добри спомени в паметта на народа. — А можем ли да се запознаем? — попитах неуверено и се покашлях. — Просто за да разбера дали вие сте човекът, който ми трябва.

— А на тебе кой ти трябва? — изсумтя той.

Бях сигурна, че ми трябваше точно той, тъй като възрастта и телосложението му съвпадаха, но можеше и да греша. Затова се наложи да рискувам:

— Вие Серьожа ли се казвате?

— Точно така — кимна той. — Сергей Виталиевич Павленко.

„Павлик“ — зарадвах се аз и започвах да излагам всичко, до което бях стигнала в разсъжденията си, докато лежах в дрешника. Започнах със Сева. Той въртял търговия с наркотици, вземал партиди от някакъв си Артур, който изобщо не ме интересуваше, и ги препродавал на търговците на дребно. Като на това отгоре си мечтаел да стане наркобарон и за целта по всевъзможен начин убеждавал Павлик да се заеме с този доходоносен бизнес. (Само да не си помислите, че съм използвала такива думи в разказа си, недейте така — аз съм разумно момиче и мога да се изразявам с намеци. За разлика от Вадим и Вася, Павлик също не бе глупак, което значително улесняваше задачата ми.)

Мечтите на Сева го отвели доста далеч и той решил да премине от думи към дела, но на пътя му стоял Рижия. Павлик не искал да се закача с него и на Сева му се наложило сам да си поблъска главата над това как да се отърве от потенциалния си конкурент. И точно на това място трябваше да се върна към онзи ден, когато влязох в кафенето „Мамините палачинки“, за да изпия един чай. И към това как след мен в кафенето се появиха двамата алкохолици с намерението да опразнят касата, но убиха търговеца на наркотици и на всичкото отгоре направиха това с пистолет-играчка. Сетне разказах как отидох при съученика си и срещнах на стълбището онзи младеж, който впоследствие се опита да ме убие, и то не за пръв път, като се вземеше предвид и фактът, че съвсем наскоро бе взривен и апартаментът, в който се водех по адресна регистрация.