Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Обичам те.

Бяхме щастливи. Напълно. В продължение на точно двадесет минути. След двадесет минути, докато Стас пиеше в движение кафе, мобилният му телефон иззвъня. Аз го грабнах, за да дам възможност на човека да допие последната си глътка, и един женски глас, по-противен от който просто не съществува на света, се осведоми:

— Скъпи, ти ли си?

— Скъпи, за теб е — съобщих му аз, мушнах слушалката в ръцете му и широко се усмихнах.

— Здрасти! — отговори той с вид на мъченик. — Добре съм… Виж какво, не ми се обаждай повече, трябва да знаеш, че се ожених… току-що.

Стас беше много доволен от себе си, а аз се почувствах като истинска идиотка. Да повярвам на такъв тип… че и да му се обясня в любов.

— Не искам да те виждам! — заявих и мигом се отдалечих.

— Маня! — извика той и хукна след мен.

— Истинска лудница! — врещеше Рита. — Ще идеш ли най-сетне на работа или цял ден ще трябва да варя кафе? Изразходих вече цяла кутия.

Аз се носех из апартамента, размествайки разни предмети от домашната обстановка, с единствената мисъл да не позволя да ме хванат. Влязох на бегом в някаква стая, заключих вратата и си поех дъх. Стас беснееше от другата страна, чукаше, викаше и дори направи опит да пусне една сълза.

— Маня, излез оттам — повтори той, — не можеш да стоиш в дрешника. Нямаш никаква работа вътре.

Наистина нямах никаква работа тук. Свалих на пода пет костюма, с тайно злорадство се излегнах върху тях, кръстосах краката си и запуших ушите си. Воплите зад вратата стихнаха, но аз не бързах да изляза, тъй като познавах човешкото коварство.

Погледнато като цяло, трябваше да благодаря точно на Стас и на неговото неумело влечение към общуването с жени, тъй като благодарение на временното си заточение и вследствие на него — на безделието, на което се отдадох, си направих труда да поразсъждавам над събитията от последните дни и внезапно да открия нещо, което отдавна щеше да ми направи впечатление, ако разни личности като Стас не отвличаха вниманието ми с всевъзможни глупости.

След два часа се поздравих за способността си да разсъждавам умно, логично и обосновано. Ниро Вулф мърдал с устни, докато се ориентирал кой точно е убиецът, а аз лежах върху костюми по хиляда и петстотин долара парчето — всеки с навиците си! А най-важното бе, че почувствах близост с великия следовател, защото сега вече със сигурност знаех кой кого и по каква причина е убил. Вярно, някои неща трябваше да бъдат уточнени, но общо взето, като цяло останах доволна от себе си, погледнах часовника си, станах бодро и тръгнах към вратата, която отворих и се уверих, че в апартамента цари тишина. Рита седеше в кухнята и решаваше кръстословица. Щом се появих при нея, тя вдигна глава и недоволно каза:

— Едва го изпратих на работа. Толкова жално скимтеше пред вратата, че… как не получи възпаление на мозъка от стоновете му!

— Запуших си ушите.

— Маня, ти си идиотка. Ако продължиш да се държиш така, никога няма да се омъжиш. А ние имаме остра нужда от това.

— Нямам никакви намерения да се омъжвам за този тип.

— Уверявам те, че той далеч не е най-лошият вариант. И е готов да се ожени за теб. А щом един мъж е готов на това, трябва да му се притечем на помощ.

— Дрънкаш страшни глупости! — махнах с ръка аз.

— Изобщо не са глупости. Нищо не разбираш от живота, а аз имам опит и ти изобщо не можеш да оспориш това. Та тъй, уверявам те, че Стас е прекрасна партия. Първо, той те обича и недей да се подхилваш така — обича те. Нали в крайна сметка помоли онази мръсница да не му се обажда повече? Второ, има средства и те не се изчерпват с апартамента, фирмата и колата му. Нито ти, нито аз знаем нещичко за тези средства, а би трябвало да знаем… Просто имам усет за тези неща. И трето — готов е да ги изхарчи за теб, което е изключително ценно.

— Той е женкар. Ако се омъжа за него, цял живот ще страдам.

— Страдат само глупачките. Знаеш, че нашият татко също не бе съвършен, понякога се прибираше със сутиени в джоба, но на мен и през ум не ми е минавало да му се сърдя, защото знаех колко е разсеян. Живеехме с него в пълно разбирателство. Годините, които прекарах с баща ти, са най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота. Ние не се виждахме често, но това не пречеше на щастието ни. И още нещо, което не ми се щеше да напомням, но ако ти започнеш да се криеш от Стас, кой тогава ще се заеме с издирването на убиеца?

— Точно над това работя — уверих я и отидох да взема чантата си, където би трябвало да бъде бележката с телефонния номер, който Вася ми остави. Намерих я, придърпах телефона и набрах номера. Гласът на Вася звучеше печално. — Вася — казах, — аз съм Маня. Пуснаха ли те?