Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Той ми каза млъкни — наковладих го аз. — И цапардоса Вася. А пък Вася ме спаси. Не вярвам на вашия Севрюгин. Вие откраднахте ковчега на татко.

— Какви ги говори тя? — възкликна Боня и плесна с ръце. — Това е някакво маниакално бълнуване вследствие на преживения стрес.

— Нищо подобно — започнах аз. В този момент нещо изтрополя в дъното на апартамента, сетне се разнесе шум от стъпки, покрай нас като разярен бизон с невероятна скорост премина Севрюгин, вратата се захлопна и настъпи тишина. Боня предпазливо тръгна заднишком към вратата. — Стой, къде отиваш? — изврещях, скочих, кракът ми настъпи огледалото и аз изпищях. Вместо да се хвърли към Боня, Стас се метна към мен, в резултат на което онзи изчезна. — Не, това никога няма да свърши! — заоплаквах се, разглеждайки крака си, върху който парчето огледало бе нанесло травма, от която естествено нямаше да умра, но порязаният ми глезен изобщо не разкрасяваше моята нога. Стас притисна към порязаното носната си кърпа, опитвайки се да спре кръвотечението, започна да целува коленете ми и така се увлече, че когато креснах: „Повикай най-сетне милицията!“, не можа веднага да осъзнае защо трябва да го прави. — Ако продължаваме така, всички врагове ще се разбягат — отбелязах с прискърбие.

Най-после той се сети, че в джоба си има мобилен телефон, обади се в милицията, но разговорът му отне доста време, тъй като стражите на закона дълго уточняваха нещо, а търпението изобщо не бе характерно за Стас. Когато прекъсна връзката, той въздъхна облекчено и отбеляза:

— Ама че чиновници… важното е, че хванахме убиеца.

— Да — зарадвах се аз, — Рита вече няма причина да се крие. Хайде да идем да го видим — предложих.

— Хайде. — Хванахме се за ръка и отидохме в стаята на Рита. Там самотният Вася седеше на пода и с нямо изумление се оглеждаше на всички страни.

— Вася — обърнах се към него, усещайки, че губя почва под краката си, — къде е той?

— Кой?

— Убиецът.

— Не зная. Я по-добре ми кажи кой беше онзи гадняр, който ме цапардоса по тиквата? — След тези думи той се вторачи свирепо в Стас, който стоеше, без да помръдва, и блещеше очи в празното пространство, а аз се разревах.

— Той избяга — простенах безнадеждно. — Беше в ръцете ни и избяга.

Имаше от какво да изпадна в отчаяние. Казано с две думи, когато милицията се появи, като потвърждение за истинността на нашия разказ ние успяхме да й покажем само ужасно нещастния Вася, въжето, е, разбира се — и моя врат.

Вратът ми не направи никакво впечатление на представителите на закона, те сложиха набързо белезници на ръцете на Вася и безмалко не го набиха. Бях принудена да се застъпя за него и да им разкажа колко геройски постъпи той. Задържаха ни в милицията до три часа през нощта. Все пак от всичко това имаше известна полза, защото успях да посея у следователя семето на съмнението във виновността на Рита, като най-чистосърдечно му разказах за непознатия, с когото се бях срещнала на три пъти, преди да започне цялата история. Всъщност — по настоятелната препоръка на Стас — казах на ченгетата, че съм го срещнала на два пъти и премълчах за връзката му със Слава (вече изобщо не се съмнявах, че такава връзка съществува). Разказът ми прозвуча по следния начин: За пръв път срещнах онзи младеж във входа, докато валеше дъжд (добавих адреса), а след това го видях в компанията на Сева. Споделих и подозренията си по адрес на този тип и нашите опити да го открием. Представителите на закона се заинтригуваха от факта, че убиецът живее под чуждо име. Близо пет пъти описах външния вид на младежа, по нашия словесен портрет му направиха фоторобот, след това разгледах снимките (които бяха близо стотина, без от това да има каквато и да било полза!), а когато ме пуснаха, вече берях душа от умора.

Стас ме чакаше пред вратата и съвсем не изглеждаше по-добре от мен. В този момент най-много от всичко на света ми се искаше да спя и обявих това свое желание, тъй като ако имаше нещо, което пък изобщо не ми се щеше да правя, то бе да обсъждам разни неща. Но въпреки умората си, Стас бе склонен да си поговорим, което неприятно ме изненада.

— Позна ли го? — попита ме той, макар че можеше и да не го прави, тъй като вече бяхме успели да обсъдим този въпрос.

— Познах го — кимнах.

— Сигурна ли си, че беше той? Същият онзи младеж, когото си видяла със Сева?

— Разбира се, че беше той.

— А Вася видя ли го?

— Вася ли? — Въпросът ме завари неподготвена. — Той беше до мен, но не мога да кажа дали го е видял, или не е. Трябва да попиташ него. Абе искам да спя! — заявих строго, пресичайки всякакви опити да ме накарат да мисля в толкова неподходящо време.