Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Имам клаустрофобия — напомни ни Рита.

— Зная това — кимна Стас.

Въздъхнахме дружно и замълчахме, тъй като доброто ни настроение безвъзвратно отлетя.

Някъде след около половин час Рита помоли:

— Маня, иди до нас и ми донеси някои неща. Щом ми е съдено да бъда в заточение… няма да имам нужда, да речем, от вечерна рокля, но бельо ми е жизненонеобходимо. А също и пижама, пантофи и…

— Добре — съгласих се с готовност, а Стас се навъси:

— Вземи само най-необходимото. Ако някой любопитко те види с куфар… Не забравяй, че милицията издирва Рита.

По-добре да не го бе споменавал. Рита отново се разрева, а на мен ми стана мъчно за нея. И по тази причина веднага започнах да се приготвям да отида до вкъщи. Стас поиска да ме придружи.

Докато пътувахме, някой му се обади по телефона и съдейки по всичко, очевидно го търсеха от работата му. Нямам представа как стояха нещата при него, но аз напълно бях забравила за неговата работа и първо се ядосах, защото си помислих, че никаква работа не може да бъде по-важна от факта, че Рита е в беда. Но сетне се оклюмах, понеже си спомних за обувките. Естествено за мъжа работата е много важно нещо, дори — необходимо и най вече — полезно. Та по тези съображения го попитах възможно най-развълнувано:

— Случило ли се е нещо?

— Нищо сериозно — махна с ръка той и се изкашля. — Трябва да подпиша някакви документи.

— Знаеш ли какво ще направим? — предложих. — Ти ще ме оставиш пред къщи и ще отидеш на работа, а когато се освободиш, ще минеш да ме вземеш. Съгласен ли си?

— Ще се чувствам по-спокоен, ако…

— Но аз ще си седя вкъщи.

— Добре — кимна той.

Паркирахме колата пред блока и се качихме заедно на втория етаж. Стас настоя да постъпим така, макар че аз не намирах това за необходимо. Той се разходи из апартамента и остана доволен от онова, което видя, макар че на мен жилището никога не ми бе харесвало. Впрочем може би задоволството му изобщо не бе предизвикано от вида на нашето жилище, но пък и аз не се впуснах в уточнения.

— Заключи вратата — каза ми и аз го последвах в антрето. — Ще ти се обадя веднага щом се освободя.

Кимнах в знак на съгласие, а той ме прегърна и започна да ме целува. Докато разсъждавах как ще е по-разумно да реагирам: дали да му припомня, че покупката на обувките не му дава право да си позволява разни волности, или пък, напротив, да му покажа, че съм оценила по достойнство някои негови положителни качества, Стас се отдръпна от мен, и то в мига, в който тъкмо бях започнала да изпитвам удоволствие… Тъй че аз го целунах още веднъж сама, ала приятелски. Той реагира изненадващо, но правилно, ние започнахме да се целуваме до самозабрава и кой знае как щеше да свърши всичко това (лично аз окончателно бях забравила защо дойдохме тук, а Стас също не се сещаше за неподписаните си документи!), ако в този момент не бе зазвънял телефонът, и то много настойчиво. Това ме върна към реалността. Дръпнах се назад и успях донякъде да се освободя от обятията му.

— Трябва да вдигна слушалката — прошепнах.

— Аха — избоботи той.

Въздъхнах, протегнах ръка и сграбчих слушалката, но вече бях закъсняла. Ала едва бях успяла да я върна на мястото й, когато телефонът отново зазвъня.

— Какво става тук! — възмути се Стас.

Аз отново вдигнах слушалката, дори направих няколко крачки встрани, изкашлях се, за да уравновеся дишането си, и казах:

— Слушам ви. — Мен също ме слушаха, но не пожелаха да ми отговорят. — Ало — казах за всеки случай. Но резултат не последва.

Затворих слушалката и веднага си спомних, че въпреки някои свои положителни качества, по думите на Света Стас бе страшен женкар и щеше да е непростима глупост да му повярвам, тъй като бях сериозно момиче и трябваше да се омъжвам.

— Върви на работа! — заявих строго и оправих косата си.

Той сгърчи кисела физиономия и като че ли се накани да ми отвърне нещо, но успя да се овладее и напусна апартамента достойно, с усмивка на уста и с уверението, че ще ми се обади веднага след като се освободи.

Вратата се затвори зад гърба му и аз започнах да разсъждавам дали постъпих правилно или не. От една страна, разбира се, че бях постъпила правилно, но, от друга… Потънала в размисъл и неизвестно защо — обзета от лошо настроение, аз се потътрих към стаята на Рита, изрових от дрешника една немного голяма чанта, за да не се увличам, и започнах да събирам нещата й. Тъкмо бях успяла да подредя бельото й на една спретната купчинка, когато чух зад гърба си някакво шумолене — именно шумолене, а не удар или грохот, но кой знае защо, в тишината, която цареше в апартамента, то прозвуча застрашително. Изведнъж се изплаших, бавно извърнах глава и в този миг около врата ми се усука въже. Аз го сграбчих с ръце, но то светкавично стисна шията ми, опитах се да извикам, но не успях, а още по-малко ми се удаде да се обърна, за да видя кой стои зад гърба ми. Силите бяха неравни. Единственото, което чувах, бе тежкото дишане и пуфтене на човека и най-неочаквано си помислих: „Не биваше да гоня Стас! Това е последният кутсузлук в живота ми.“