Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Дай ми огледало.

Той изскочи от кухнята и започна безсмислено да се щура из антрето, като в крайна сметка свали огледалото от стената и го домъкна при мен. А аз дори нямах сили да му кажа, че е идиот, въпреки че си го заслужаваше. Погледнах се в огледалото… По лицето ми беше изписан страх, но в него имаше и нещо еротично… Макар Стас да се постара, тушът не ме подведе и продължи образцово да стои на мястото си, което означаваше, че не бива да съжалявам за парите, които похарчих за него… Ала вратът ми… по-добре изобщо да не бях поглеждала към него.

— Това е ужасно! — изврещях.

— Слънчице мое! — зави с болка в гласа Стас и от прилив на излишен ентусиазъм изтърва огледалото, то падна на пода, но не се счупи и аз мигом записах това събитие в листата на чудесата. — Ти си жива! — радостно извика той и ме сграбчи в прегръдките си.

— Много странна реакция имаш — измърморих. — На това живот ли му викаш, при положение че вратът ми е с такива синини.

— Маня, никога не съм виждал по-прекрасен врат!

— Ти си луд! — произнесох присъдата си аз, но на него изобщо не му пукаше какво му говоря, свлече се пред мен на колене, като уцели с единия си крак огледалото и то се спраска под тежестта му. Дори и на идиот не би било нужно да обяснявам колко лошо предзнаменование се крие в това. Направо ме обляха горещи вълни. — Истинска лудница! — констатирах с болка.

— Обичам те! — заяви в отговор той. — Току-що го разбрах. Обичам те и искам да живея с теб дълго и щастливо, докато не умрем в един и същи ден.

— Не е честно — въздъхнах аз. — Възползваш се от моята безпомощност… И в моите планове изобщо не влиза да умирам, поне в близко време.

— Маня, ние няма да умрем скоро, но най-важното е да бъдем заедно, защото изобщо не мога да си представя живота без теб. Отговори ми веднага: обичаш ли ме?

— Лошо ми е. Погледни врата ми — едва говоря.

— Тогава ако ме обичаш, кимни. Едно твое кимване ще реши съдбата ми. А ако не ме обичаш, още утре заминавам за Кавказ.

— Не е зле да си двуметров кретен с тежки юмруци — възхитих се от чуждия късмет. — Можеш да се подиграваш с хората колкото си щеш, понеже си сигурен, че никой няма да ти посегне и да ти фрасне един по физиономията.

— Дрънкам глупости от уплаха — призна си Стас и завря лице в коленете ми. — Маня, слънчице мое, само да знаеш как се изплаших!

— Аз също се изплаших — кимнах и се разревах, но по-скоро от обида, тъй като макар Стас, както винаги, да се зевзечеше, на всяко момиче му бе приятно да слуша хубави неща и аз дори почти бях повярвала на думите му.

— Ти не ме обичаш! — изпищях.

— Обичам те.

— Ти си дрънкало и женкар.

— Бях такъв.

— Лъжеш…

В разгара на тази полемика най-ненадейно някой се изкашля, ние едновременно се извърнахме и видяхме спътника на Севрюгин — Богдан Семьонович. Той срамежливо прикри с ръка огромната синина на дясното си око и с присъщата си деликатност попита:

— Извинете, да не ви попречих?

— Ще те убия! — отвърна Стас. — Още малко и тя щеше да ми каже да.

Щом чу думата убия, Богдан Семьонович подскочи, а аз изкрещях:

— Какво става тук? — В първия момент въпросът ми засягаше неочакваната поява на адвоката, но след това си спомних за неотдавнашните събития и изпъшках: — Безмалко не ме удушиха.

— Точно така — съгласи се Стас, скочи на крака и се втурна навън от кухнята, а Боня се хвърли на гърдите му — погледнато отстрани, зрелището не можеше да бъде описано по друг начин — и се разврещя:

— Станислав Генадиевич, преди да извършите непоправимото, искам да направя едно заявление. Аз и моят клиент дойдохме тук с цел да окажем всевъзможно съдействие, тъй като се страхувахме за живота и здравето на Мария Анатолиевна. Закъде сте се разбързали така, младежо? — попита той, но вече със съвсем друг тон.

— Да извикам милицията — отвърна Стас.

— Не бързайте да правите точно това — започна гальовно да скимти Боня. — Не бива да прибързваме, защо ни е милицията? Та ние сме интелигентни хора, мислите ли, че няма да можем да се разберем?

— За какво да се разберем? — гракна Стас, губейки търпение.

Още миг и поредната синина щеше да разкраси лицето на Боня, но хитрецът усети това, свали ръцете си от гърдите на Стас и заговори спокойно и делово, като и двамата продължиха да тъпчат на едно място в кухнята в опасна близост до огледалото.

— Дойдохме тук с цел да предупредим Мария Анатолиевна за опасността, която я грози. В продължение на няколко дни не можахме да я открием вкъщи и затова се зарадвахме, когато днес… Ще бъда кратък. Дойдохме тук и намерихме входната врата отворена. Това ни притесни, извикахме Мария Анатолиевна по име, но чухме нечий вик. И естествено — втурнахме се да й помогнем. Заварихме в стаята ужасяваща картина: двама бандити, единият от които беше с маска на лицето, бяха нападнали нашата уважаема Мария Анатолиевна, към която моят клиент изпитва бащински чувства, което изобщо не е странно, като се има предвид старата дружба между него и покойния родител на госпожа Смородина. Моят клиент се хвърли да й помогне, а през това време аз реших да повикам милицията, но в този момент се появихте вие. — На това място Боня докосна с ръка посинялото си око и ни изгледа осъдително. — Разбирам в какво състояние се намирате, младежо: любовта е свято чувство, но вие увредихте здравето на моя клиент и той продължава да е в безсъзнание, така че не задълбочавайте цялата тази ситуация, като създавате допълнителни неприятности. Срещата ни с милицията е напълно излишна, още повече че моят клиент действаше в интерес на вашата възлюбена. Дори тя не би могла да отрече това.