Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Прекрасно, изумително, никога не съм виждал нещо по-съвършено!

След като здравата се измъчих, аз заделих три чифта обувки, за да ги премеря още веднъж и да избера един от тях. Честно казано, толкова се увлякох на заключителния етап, че направо забравих за Стас. Затова когато той най-неочаквано се появи зад гърба ми и сграбчи трите кутии с думите: „Вземаме ги“, първата ми мисъл беше: „Тоя пък какво иска?“ Но след това се изпълних с благодарност и дори с нежност. И погледнах на него по някакъв по-особен начин. Хванах го под ръка, притиснах глава до рамото му, тъй като не знаех по какъв друг начин мога да изразя чувствата си, и дори не се опитах да открия ирония в думите му, когато той отбеляза:

— Изумителна жена си. Сигурен съм, че много малко хора са в състояние да си изберат обувки само за някакви си три часа и двадесет и пет минути.

— Скучно ли ти стана? — попитах възможно най-затрогващо.

— Какво говориш? Гледката бе завладяваща. Ти беше възхитителна, очите ти пламтяха, лицето ти се одухотвори… Жалко, че не съм обувка, защото никога не си ме поглеждала по този начин.

— Подиграваш ми се — отбелязах, тъй като заподозрях нещо лошо в думите му.

— Нищо подобно. Впрочем очите ти продължават да светят и ти все още ме държиш под ръка. Може да се смята, че все пак съм закачил нещо от обувките.

— Идеята беше твоя — напомних му и измъкнах ръката си.

— Моя беше. И съм готов всеки ден да посвещавам по три часа на различни покупки. Ще изпия една кофа валериан и ще мога да понеса всичко това с лекота. Пътят към сърцето на жената минава през магазина.

— Вече съжалявам, че се съгласих да дойда с теб — обявих мрачно, макар че изобщо не съжалявах.

Много скоро се озовахме вкъщи, имам предвид — в апартамента на Стас. Рита дремеше пред телевизора, а нас ни очакваше разкошна вечеря. Стас започна да опитва от чиниите, заради което Рита го плесна през ръцете:

— Не можеш ли да почакаш две минути, докато притопля кокошката? Нямах представа кога ще си дойдете.

В този момент Рита забеляза пакетите, аз започнах да меря обувките, а тя изпадна във възторг. С нея носехме различен номер, тъй че не се притеснявах от възторга й. Преценихме коя от дрехите ми може да се носи с един или друг чифт, съжалихме, че обувките не са в комплект с чанти и стигнахме до извода, че към едните от тях, чийто цвят така и не успяхме да определим, ще е много трудно да се избере чанта.

— Но за сметка на това животът ви се изпълни със смисъл — рече Стас и ние най-сетне си спомнихме, че той е в стаята. Стас седеше край масата и довършваше салатата.

— Какво правиш? — извика Рита.

— Ям. Изключих кокошката преди час.

— Апетитът ти ще пострада… Този навик да се лапа от масата, преди да си седнал да се храниш, е ужасен… Ето докъде стига човек, когато живее без женска грижа — това е прекият път към язва на стомаха.

— Не съм претенциозен — заяви Стас и лъчезарно се усмихна.

Макар да обяви, че не е претенциозен, той се нахрани много добре и най-вече — с апетит. По лицето му се появи нещо, което напомняше блаженство, но Рита развали всеобщата ни радост, като зададе въпроса:

— Какво успяхте да научите?

Спогледахме се. Стас започна да излага събитията, аз се отдадох на въздишки, а Рита ставаше все по-мрачна и по-мрачна — като черен облак.

— Намерете го! — заяви тя, когато Стас завърши разказа си. — Няма дълго да издържа на това заточение. Пропуснах деня си за масаж, нещо вече хрущи в гърба ми, усещам го. И изобщо имам нужда от чист въздух, не мога да стоя, затворена между четири стени, а освен това телефонът ти непрекъснато звъни и ме плаши. Вече съм на ръба на истерията.

Хвърлих се към Рита, за да я утеша, поплакахме си взаимно на раменете, а аз се изпълних с кураж и предложих:

— Трябва да отидем в милицията.

— Аз ли? — изплаши се Рита.

— Не, аз. Трябва да им разкажа за онзи тип. Те ще го намерят по-бързо, отколкото можем да се справим с това ние. В крайна сметка те са милиция и просто са длъжни да го търсят.

— Аз не бих избързвал да правя това — въздъхна Стас. — Нашият разказ няма да предизвика кой знае какъв ентусиазъм у тях. Изведнъж се появява някакъв съмнителен тип, когото на това отгоре трябва да търсят, и то при положение че си имат готов заподозрян. Ако разполагахме с нещо по-конкретно…

— Няма нищо по-конкретно от това, което знаем.

— За теб може да няма, но за тях има. Ала за сметка на това нашият тандем може да ги наведе на интересни мисли и е твърде вероятно те да се изтърсят тук със заповед за обиск и всички ние да се сдобием с куп неприятности.