Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Ами това, че не си ходила в казармата.

— Юра също може да не е ходил в казармата.

Продължихме да се препираме на тази тема още малко, докато Стас не си спомни, че имаме среща с неговия познат, който ни бе обещал да хвърли светлина върху онова, с което се бе занимавал Сева. С други думи надявахме се да изясним каква би могла да е причината, заради която са го убили.

В продължение на няколко минути Стас се опитваше да се обади на някого по телефона, докато не откри следите на своя приятел, след което ние се понесохме презглава нанякъде — нещо, с което, честно казано, вече бях успяла да свикна. Срещата ни бе определена в един фитнесклуб. Намираше се срещу някаква градинка, а до него се издигаха сградата на районната администрация и една банка. Клубът изглеждаше доста внушително, на фасадата му се мъдреше табела с надпис Фитнесклуб, а малко по-долу висеше бележка: Достъп — само с клубни карти.

— Ще те почакам тук — обявих аз, щом влязохме в охраняемия паркинг.

— Защо? — изненада се Стас.

— Кой е този тип, с когото се каниш да се срещнеш?

— Едно много симпатично момче, което си пада по брюнетки. Няма да имаш никакви проблеми с него, тъй като си блондинка.

— А с какво се занимава? — продължих да се заяждам.

— И той самият не знае със сигурност с какво се занимава. Добре, чакай ме тук. Макар че е глупаво. Щом не искаш да се срещнеш с моя познат, можеш да отидеш в бара или в залата за тренировки, току-виж — там ти харесало?

— Няма да ми хареса! — отсякох строго. — Мразя физкултурата.

— Защо я мразиш? — прояви жив интерес Стас.

— В осми клас ни караха да прескачаме коза.

— Всички сме прескачали коза.

— Точно така. Само че можеш ли да се сетиш какво се случи с мен?

— Сигурно си я яхнала — радостно прихна той.

— Естествено. Разтегнах си сухожилието. И оттогава словосъчетанието физкултура и спорт събужда у мен остра ненавист.

— Страхотна история!

— Има си хас! Но все пак от всичко това имаше и един положителен резултат. Баща ми се оплака на директора на училището и аз бях освободена от физическо до завършването си.

Охраната, която от известно време ни наблюдаваше с недоумение, се раздвижи или по-точно — раздвижи се един от охранителите и тръгна към нас със сатанинска усмивка. Не мога да кажа от какво, но се изплаших и изскочих от колата. Щеше да е глупаво отново да вляза в нея и затова поех след Стас към клуба.

Причината за неподозираната ми антипатия към клубния живот изобщо не се коренеше в моята омраза към спорта, макар че тя също имаше значение. Просто събрах накуп онова, което бях научила от безбройните разговори и посещението на двойката Вася + Вадим, и здравият ми разум прецени, че може би не си струва да се навирам в устата на лъва, още повече че никой не ме принуждаваше да го правя. Но в този момент си спомних за страдащата Рита и ме досрамя от самата мен.

Стас ми направи път да мина пред него и ние се озовахме в огромен вестибюл, където дежуряха двама млади мъже. Сетих се, че би трябвало да съм притежател на клубна карта, с каквато не разполагах, и се оклюмах, понеже като нищо можеха да ни изхвърлят оттук. Двамата младежи ни поздравиха едновременно, а единият дори подлизурски каза:

— Добър ден, Станислав Генадиевич.

И в този момент аз погледнах с други очи своя придружител. В смисъл че продължих да гледам на него по същия начин, ала в главата ми се роди една мрачна мисъл: „Какво всъщност зная за този тип? Нищо — освен името му. Спомена ми нещо за някаква фирма и за някакви бензиностанции, но тъй като изобщо не съм ги виждала, остава ми само да вярвам на думите му. А съдейки по всичко, на него нищо не му коства и да излъже.“

В това време Стас извади мобилния си телефон и започна да се обажда на някого, като уверено вървеше по посока на бара. Разговорът му бе кратък, а ние вече бяхме подминали поредната стъклена врата и се бяхме озовали в уютно помещение без прозорци, чийто интериор бе издържан в японски стил. Към нас се втурна облечено в червени дрехи момиче и ни поведе към дъното на залата, където се настанихме удобно.

Приятелят на Стас се появи след пет минути. Беше среден на ръст, с яко телосложение, а главата върху дебелия му врат изглеждаше несъразмерно малка за торса. Ала погледът му в никакъв случай не можеше да бъде наречен тъп, в него се четеше пъргав ум и дори известно лукавство, които, трябва да призная, ме изненадаха, защото сляпо вярвах на народната мъдрост: „Който има сила, няма акъл.“ Значи този младеж бе изключение от правилото.