Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Едва ли ще се озове в затвора — изсумтя Павлик.

— Много ми се ще да се озове там — въздъхнах жално — и да подпише чистосърдечните си признания, та да свалят идиотските обвинения от Рита.

— Тази Рита твоята мащеха ли е?

— Да. Тя е добър човек и не заслужава всички тези изпитания.

— Работата е ясна — съгласи се Павлик. — Изпитанията са гадно нещо… Е, какво пък, благодаря за съдържателния разговор — усмихна се широко той, а аз си помислих: „Трябва да направи нещо с тези зъби, развалят целия му фасон… но няма как да му го кажа в очите.“

— Благодаря ви, че ми отделихте толкова време — не му останах длъжна и аз, но продължих да седя на мястото си и Павлик ме попита:

— Има ли още нещо?

— Имам една молба към вас — набрах смелост аз.

— Казвай.

— Не е толкова лесно. Имам предвид, че не е толкова лесно да я формулирам.

— Ами тегли една майна на формулировките и говори направо.

— Добре. Ще се опитам. Знаете ли, страшно ме интересува къде Сева е криел… стоката. Нали е бил куриер и е трябвало да спазва конспирация. Това може ли да се разбере по някакъв начин?

— Защо да не може? — сви рамене Павлик. Сетне извика Вася, който се появи моментално, получи задачата си и изчезна, а Павлик се усмихна: — Остави ми телефонния си номер, ще ти се обадя, ако имам новини.

— Благодаря — зарадвах се и мигом скочих. Вече бях до вратата, когато Павлик ми подвикна:

— Казват, че ходиш със Самойлов. Вярно ли е?

— Изобщо не ходя с него — навъсих се.

— Не ме бива да подбирам думите и изразите, затова ще ти го кажа направо: огледай се наоколо и ще намериш по-свестно момче.

— Не се съмнявам в това! — Отказах се да споря, сбогувах се и излязох от кабинета.

Вадим ме изпрати до вратата и ме посъветва да внимавам. Имаше вид на напълно искрен човек и докато крачех към спирката, аз си помислих, че не ми върви дори и на бандити, тъй като те изобщо не са такива, каквито трябваше да бъдат… Или пък ми вървеше? Но беше по-добре човек да не мисли за късмета си, защото тъкмо се въодушевиш и някой вземе, че те цапардоса по главата… Или парите ще ти отмъкнат, или колата ще ти откраднат. Закрачих по-бързо и скоро — неизвестно как — се озовах в парка, просто стигнах дотам, както си вървях, а след като осъзнах къде се намирам, си спомних предупреждението на Вадим и почти на бегом се понесох към улицата. В този момент мобилният ми телефон иззвъня. Обаждаше се Вася.

— Маня — каза ми той, — питала си нещо за Сева. Та тъй: тайникът е бил в колата му — това е сигурно. Ще ми трябва време, за да разбера къде точно се е намирал. Да разбера ли?

— Не — въздъхнах аз, благодарих набързо и се стоварих върху най-близката пейка с вопъла: — Ама че кучи син! — Като с това изплаших гълъбите и стреснах една възрастна дама, която в същия момент се бе оказала близо до мен.

Най-мрачните ми подозрения за Стас вече бяха реалност. Ей на това му се вика да не ти провърви — както винаги. Нямам представа колко време седях на пейката, потънала в горестните си мисли. От това състояние ме изтръгна поредното позвъняване. Щом чух гласа на Стас, за миг се смутих, тъй като не знаех дали да му отговоря или не, ала все пак му отговорих, но не онова, което ми се щеше да му кажа.

— Ти си подъл мръсник! — гракнах аз.

— О, боже мой — простена той, — искаш ли да сменя номера на мобилния си телефон и никой никога повече няма да ми се обади. Маня, къде си? — попита със съвършено различен тон.

— Това не те засяга.

— Как така не ме засяга? — възмути се Стас. — Вчера само дето не те убиха, а днес това да не ме засяга! Веднага се прибирай вкъщи! Веднага! Не, по-добре стой там, където си, а аз ще дойда да те взема. Къде си?

— В парка.

— В кой парк? — притесни се той.

— В парка „Гагарин“. Ела, тъкмо е време да си поговорим, мръснико.

— Пак съм мръсник! — възмути се той. — Какво чак толкова съм направил? Нали видя, че не й се обадих аз…

— Твоите мадами изобщо не ме интересуват. Ако щеш, можеш да въртиш любов с целия град.

— Това не влиза в плановете ми… — започна той, но аз прекъснах връзката и зачаках.

Стас се появи след петнадесет минути. Първо през оградата видях колата му, а сетне — и самия него. Вървеше по алеята и нервно се озърташе. Щом ме забеляза, на лицето му цъфна усмивка и той ускори крачките си. Аз злорадо наблюдавах как се приближава към мен.

— Какви ги вършиш? — започна веднага да ме назидава той. — След всичко, което се случи вчера, се шляеш из някакви паркове, вместо да си седиш вкъщи и да се учиш да готвиш.