Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Рита ли? — уточних въпроса.

— Къде си я скрила?

— Нещо не разбирам…

— Обадих се вкъщи, но никой не вдигна слушалката. Реших, че проявяваш принципност, побързах да си свърша работата и отидох там. В апартамента няма никой. Това много ме изплаши. Обадих се на мобилния ти телефон и за щастие ти ми отговори.

— Рита не си е вкъщи, така ли?

— Хайде да се приберем и сама ще се убедиш.

— Не съм чак такава глупачка — подсмихнах се самоуверено. — Край. Разговорът свърши. Не забравяй какво ти обещах.

— Престани да се правиш на интересна! — ядоса се той и в този момент от момчето-душичка вече не бе останала и следа.

— Не се правя на интересна. Сбогувам се с теб завинаги. Всичко хубаво. — След тези думи направих крачка встрани.

Стас ме сграбчи за ръката, точно в този момент на алеята се появи милиционерски патрул, разкрещях се: „Помощ!“, Стас отдръпна ръката си, а аз хукнах към изхода на парка. Щом се почувствах в безопасност, успях да видя как Стас се обяснява с господата от милицията, които съсредоточено разглеждаха документите му. Тогава ми хрумна, че може би виждам този малоумник за последен път — и се разревах. Макар че изобщо не ми се щеше да го правя. Вървях и ревях и нямах никаква представа как ще свърши тази история, но в същия миг чух иззвъняване и за дълго време се избавих от мисълта за Стас, както прочем и от всички останали мисли.

Но по-добре да разкажа нещата поред. Мобифонът ми иззвъня, погледнах номера, от който ми се обаждаха, за да се уверя, че не е Стас, и отговорих:

— Слушам.

— Мария Анатолиевна — мило изчурулика Боня.

— Здравейте, Богдан Семьонович.

— Как вървят нещата при вас? — поинтересува се той.

— Зле — не скрих истината аз.

— И какво се е случило?

— Имах намерение да се омъжа за един богат човек. Но това намерение внезапно изчезна.

— Стават такива неща. Но защо ви трябва да се стремите към чуждо богатство? Вашето е доста голямо.

— Духовното ми богатство ли имате предвид? — проявих досетливост.

— Не. Знаете ли, аз съм материалист. Мария Анатолиевна, трябва да споделя нещо с вас. Вашият татко е дължал голяма сума пари. И не ги е върнал. Моят клиент е настроен за решителни действия и възнамерява да получи парите си от вас.

— А дългът на баща ми голям ли е бил? — разтревожих се и силно изхълцах, когато чух:

— Сто хиляди.

— Рубли? — попитах, без да разчитам кой знае колко на късмета си.

— Не ме разсмивайте, Мария Анатолиевна.

— Да, аз май нещо… Имате ли някакъв документ или квитанция, че татко е взел тези пари?

— Вижте… — започна йезуитът, но аз не му позволих да ме прекъсва:

— Нали не разчитате, че ще ви повярвам само на думи? Би било доста глупаво от моя страна.

В този момент в слушалката се разнесе дебелият бас на Севрюгин.

— Слушай — ревна той, — баща ти ми дължеше тези пари и аз ще си ги взема. Давам ти една седмица. Ако не ми върнеш парите, приятелката ти — или каквато там ти се пада — ще остане без глава.

— Каква приятелка? — изплаших се не на шега. Последва пауза, след това в слушалката се разнесе гласът на Рита:

— Маня, тези психари ме отвлякоха. Дойдоха в апартамента на Стас и ме заплашиха с пистолет. Бях принудена да тръгна с тях. Маня, те са напълно луди, вече цял час им обяснявам, че нямаме пукната пара. Можем само да продадем апартаментите, но тогава с какво ще живеем ние? Виж, ако се омъжиш за Стас…

— Няма да се омъжа за него! Той е мръсник.

— Жалко. Макар да не ми се вярва кой знае колко, че той ще развърже кесията си за мен.

— Как се държат с теб? — попитах изплашено.

— Нормално — отвърна Рита.

— Къде си?

— Не зная. В нещо като вила или извънградска къща. Доведоха ме тук със завързани очи. Не ме пускат да излизам навън. Мислиш ли, че наистина искат да ми отрежат главата? Правичката да си кажа, притеснявам се. Защото тези двамата са абсолютни психари. Строшили са урната на татко, понеже си мислели, че там има съкровища. Кажи ми — не са ли идиоти! Татко остана без последно убежище и къде ще се денем сега ние със своята мъка?

Аз тъкмо понечих да отговоря, когато чух отново баса на Севрюгин:

— Не се шегувам. Разбра ли? Върни ми парите.

— Чичо Гена… — разхленчих се аз. Доколкото си спомнях, той ми предложи да го наричам така, както през онези златни времена, когато съм седяла на коленете му. — Откъде бих могла да намеря толкова пари?

— Не ме разсмивай. Баща ти е оставил милиони.

— Може и да е оставил, но не зная нищо за тях, нито пък Рита знае нещо. По-добре ще е да я пуснете, чичо Гена, иначе ще се оплача от вас в милицията. Отвличането на хора е криминално престъпление, а освен това вие ни шантажирате и ни заплашвате с убийство. Защо го правите? Нали сте приятел на баща ми и в името на вашето приятелство аз съм готова да забравя, че отвлякохте Рита и дори няма да си спомня за урната на татко, макар че се държите отвратително. Разбрахме ли се?