Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Ако знаех за убийството, сама щях да отида при тях. Вярно, не виждам кой знае какъв смисъл от това. Ние с него бяхме приятели в училище, а след като завършихме, дори не сме се виждали.

— Да, това е то животът… Вчера го погребаха.

— Жалко, не знаех.

— Ти си си виновна, нали ти казах да ми дадеш телефонния си номер — щях да ти се обадя.

— Кой би допуснал, че може да се случи такова нещо.

— Така си е.

— А приятелят му беше ли на погребението? Онзи, който май се казваше Юра? Един такъв висок, с тъмна коса и с конска физиономия. Със злобен поглед.

— Не, нямаше го… Чакай малко, той Юра ли се казва?

— Кой?

— Младежът с конската физиономия?

— Слава май го наричаше Юра.

— Може би — сви рамене барманът, след като помисли малко.

— А ти познаваш ли го? — попитах с примряло сърце.

— Не. Зная, че работи като сервитьор в един ресторант. Когато го видях със Слава, бях изненадан, че се познават. Зърнах ги през прозореца да влизат във входа. И двамата бяха пияни. Но той не беше на погребението. Може също да не е знаел.

— А къде каза, че работи?

— В „Титаник“. Това е нощен клуб с ресторант. Там съм го срещал. Бяхме седнали с едни приятели, а той обслужваше масата ни. И се изненадах, когато го видях със Слава. Откъде Слава можеше да има такива познанства? „Титаник“ е луксозно заведение, там е много скъпо. Но се зарадвах за Слава, понеже си помислих, че може би си е намерил работа. Само че, кой знае защо, струва ми се, че младежът се казваше Льоня — доколкото си спомням, един от сервитьорите го нарече така, макар че може и да греша.

— Трябва да му кажем за Слава — отбелязах, покашляйки се. — Все пак били са приятели.

Донесоха моята поръчка, но от апетита ми не бе останала и следа. Ами ако Юра наистина работеше като сервитьор и си живееше, сякаш нищо не се е случило, а ние си трошахме краката да го издирваме! Изпитах неудържимо влечение към „Титаник“. С огромно усилие се натъпках със салатата, порових с вилица из яденето, платих на бърза ръка, а щом се озовах на улицата, веднага спрях едно такси.

— Към „Титаник“ — помолих шофьора и започнах да си внушавам, че трябва да разсъждавам трезво. Още не беше ясно дали със съседа на Слава имахме предвид един и същи човек, но дори да беше така, той можеше да отсъства от ресторанта, например днес да не е на смяна или да е в болнични, или пък да е излязъл в отпуск.

А ако ми провървеше и той се окажеше там? Веднага щях да се обадя в милицията, те щяха да го хванат, аз щях да им съобщя, че Рита е отвлечена и — край, сбогом, неприятности! Дано само този кучи син бъде в ресторанта.

Влязох в „Титаник“ с много решителна крачка и първия човек, когото зърнах там, беше Стас. Той висеше във вестибюла и трябва да призная, че веднага привличаше вниманието, в смисъл че страхотно хващаше окото. Костюмът му стоеше превъзходно, вратовръзката и ризата му надминаваха всички представи за лукс, а самият той бе едно симпатично момче. И то само при най-бегъл поглед, но аз нямах никакво желание да изпадам във възторг от него. Жените го следяха с пълни с копнеж очи, което означаваше, че при вида му вероятно не само мен ме жегваше нещо под лъжичката. Аз естествено си признах този факт, но това по никакъв начин не разпали любовта ми към Стас.

Веднъж вече бях имала възможността да посетя „Титаник“ и сега се опитвах да си спомня как се отиваше до ресторанта. По обясними причини не исках да се задържам във вестибюла и без много да му мисля, тръгнах наляво. В този момент Стас се обърна, забеляза ме и се развика:

— Маня… — И хукна към мен. Дамите нямаше как да не видят това, те се вторачиха в мен и се оклюмаха, което ме накара да си направя заключението, че не изглеждам зле. — Мен ли търсиш? — радостно попита той.

— Откъде-накъде ще търся теб? — учудих се.

— Ами… нали си дошла тук за нещо?

— Реших да вечерям в ресторанта. Винаги когато случайно свъртя някой лев в джоба си, постъпвам така. Защо?

— Просто питам. Радвам се да те видя. Искаш ли да вечеряме заедно?

Тъкмо се наканих да кажа не, но си спомних, че сервитьорът, когото издирвах, е убиец. Все пак нямаше да е зле за всеки случай да имам до себе си мъж. Макар че вече не можех и не исках да се доверявам на Стас, в крайна сметка той също би могъл да ми свърши работа. Затова избоботих:

— Добре.

В първия момент Стас като че ли се изненада, но след това страшно се зарадва. Двамата влязохме в залата, настанихме се край една маса, Стас не спираше да ми говори нещо, а аз оглеждах сервитьорите. Един от тях моментално се появи до нас, но той нямаше нищо общо със субекта, който ме интересуваше.