Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Чакаш ли някого? — попита Стас след десетина минути, забелязвайки, че аз непрекъснато въртя глава на всички страни.

— Не.

— Струва ми се, че не казваш истината.

— Точно ти нямаш право да ми правиш такива забележки — възмутих се. — Ти си най-изпеченият лъжец и лицемер.

— Маня, нали ти обясних всичко!

— Нищо подобно.

— Чуй ме. — Той сложи дланта си върху ръката ми, а аз изпитах вълнение и я издърпах. Стас помръкна и сърдито продължи: — Сигурен съм, че за теб това е просто повод да се отървеш от мен. Затова нищо…

— Ти си мошеник — изсъсках, — трябваше да послушам Света, вместо да се пъхам в леглото ти.

— Точно обратното — беше мъдра постъпка, а твоята Света… не искам да говоря нищо лошо за приятелките ти, защото отново ще ме обвиниш във всички смъртни грехове… Маня, обичам те и…

— И много страдаш от раздялата си с мен — подхилнах се аз.

— Да. Страдам.

— Звучи забавно. И вероятно точно по тази причина първата ти работа е била да идеш на ресторант. Странно, че си сам. Всъщност нямаш проблем да си намериш придружителка. Като нищо би могъл да гепиш някоя още на входа.

— И през ум не ми е минавало…

— Така ли? Тогава за какъв дявол си тук? — не издържах аз, тъй като в този момент бях забравила за всичко на света, включително и за мисията, с която сама се бях натоварила.

— Ами този ресторант е мой — смути се Стас.

— Как така твой! — не го разбрах.

— Много просто. Нощният клуб „Титаник“ е моя собственост. Понякога се отбивам тук да видя как вървят нещата.

— Но нали ми каза, че имаш някакви бензиностанции?

— Казах ти — съгласи се той, — но едното не пречи на другото.

— Щом ресторантът е твой, значи би трябвало да познаваш всички сервитьори тук — зарадвах се аз.

— Защо пък трябва да ги познавам? — учуди се Стас.

— Че как иначе… Ето какво. — Наведох се към него и разпалено зашепнах: — Онзи тип работи тук като сервитьор. Поне така ми казаха.

— Кой работи тук като сервитьор?

— Убиецът.

— А кой ти каза това?

— Не е важно.

— Значи затова си дошла? — намръщи се Стас.

— Разбира се. Искам да намеря човека, който се канеше да ме убие, и според мен това е напълно естествено.

— А аз си мислех, че си се разстроила от нашия скандал… Да вървим. — Той стана с решителен вид, а аз го последвах.

— Къде?

— Отиваме да търсим убиеца — сви рамене Стас. — Или предпочиташ първо да вечеряме?

— Не, по-добре ще е първо да го намерим.

Излязохме от залата, минахме по коридора покрай кухнята и влязохме в служебните помещения. Стас блъсна близката врата и ние се озовахме в някаква просторна стая, където зад компютъра седеше млад мъж. Той поздрави Стас и широко ми се усмихна.

— Кирил, трябват ми досиетата на работниците.

— На всички ли?

— Засега само на сервитьорите и барманите.

След десетина минути убиецът беше в ръцете ми. Разбира се, не самият той, а снимката му. До нея бяха изписани името и фамилията му. Леонид Сергеевич Голимов.

— Това е той — прошепнах.

— Не може да бъде! — облещи очи Стас. — Сигурна ли си?

— И още как! Той е.

— Сега всичко е ясно — промърмори моят придружител.

— Какво? — притеснено полюбопитства Кирил.

— Откъде се е взел този боклук при нас? Само да знаеш… такова момче, спортист… Никога не бих допуснал. Кога е на смяна?

— Ами той напусна — съобщи Кирил и премести поглед от мен към Стас, тъй като очевидно не разбираше какво става.

— Напуснал ли е? Кога?

— Вчера.

— По дяволите! Намери адреса му и повикай Максим. Веднага!

— Максим е тук, а адресът е в досието му. Ето: улица „Нижне-Ямская“ № 8, апартамент 3. Живее сам — или поне така каза. Стас, той се канеше да дойде днес, за да си вземе парите, заплатата си. Разбрахме се…

— Много се съмнявам, че ще дойде — махна с ръка Стас.

И ние излязохме в коридора.

— Трябва да се обадим в милицията — зарадвах се аз. — Те ще го хванат.

— Лично аз не бих разчитал кой знае колко на това. Виж какво, изчакай ме в ресторанта, а аз ще взема момчетата и ще ида при този сладур, само че преди това ще предупредя Макс — шефа на охраната, защото този гадняр все пак като нищо може да се появи тук. А пътьом ще се обадя и в милицията.

Той ме целуна — първо уж приятелски, но после се увлече. Ала аз не възразих, защото реших, че постъпва така от вълнение, тъй като в края на краищата не хващахме убийци всеки ден.

Стас ме заведе в залата и бързо се оттегли, а аз се замислих. Не вярвах кой знае колко на пъргавината на нашата милиция, а на Стас изобщо не вярвах, но убиецът трябваше да застане пред съда, за да оставят най-сетне Рита на мира.