Татяна Полякова: Милионерша търси запознанство

— Дай му мобифона. — Юра и без това държеше мобифона, така че нищо не ми костваше да удовлетворя молбата му. — Льоня — каза Стас, — пусни я.

— Станислав Генадиевич, в безизходица съм — отвърна той с известно прискърбие в гласа. — Трябват ми пари. Ако момичето няма пари, толкова по-зле за него. Но на мен ми се струва, че има и ако хубавичко поразпита тук-там…

— Колко искаш? — попита Стас.

— Петдесет хиляди.

Ама че тарикат! Нали се разбрахме за двадесет! Впрочем от негова гледна точка бе по-разумно да започне търга от тази сума.

— Кога? — попита отново Стас.

— Сега.

— Льоня, просто е невъзможно. Много добре знаеш, че в момента банките са затворени и че няма откъде да намеря такава сума посреднощ.

— Толкова по-зле за момичето — повтори Льоня.

— Добре — забързано изрече Стас. — Само не я докосвай. Чуваш ли?

— Няма дори да дишам срещу нея, но ти побързай да намериш парите. И още нещо: ако решите да хитрувате, веднага ви предупреждавам, че винаги мога да натисна спусъка, тъй че ако момичето ви е скъпо… Парите ми трябват — добави той със съвсем друг тон. — Честна дума, не исках да ви създавам грижи, но по друг начин не може да стане. Ако донесете парите, всичко ще бъде честно. Ще ви върна момичето, можете да не се тревожите.

— Добре — съгласи се Стас. — Щом намеря парите, веднага ще ти се обадя.

Юра ме погледна със задоволство, а аз въздъхнах. С облекчение. Разбира се, Стас беше хлъзгав тип и всички тези негови младежки забежки… имам предвид нахалните мадами, които постоянно му звъняха по телефона, но въпреки това ми беше приятно да осъзнавам, че за някого съм по-скъпа от петдесет хиляди долара. Интересно — какво би казал Стас, ако Юра бе поискал половин или един милион? Че откъде Стас можеше да има един милион? Но ако имаше…

Така се увлякох в размисли на тази тема, че времето мина неусетно. Мобилният ми телефон отново оживя, но този път се обади Юра и Стас му съобщи:

— Парите са у мен. Какво ще правим по-нататък?

— Станислав Генадиевич, предупреждавам ви, че ако…

— Аз искам момичето и също те предупреждавам, че ако нещо се случи с него, ще те изровя изпод земята!

— Не се съмнявам — изсумтя Юра. — Значи всичко ще бъде честно, нали така? Момичето срещу парите?

— Да.

— Давате ли ми дума?

— Давам, разбира се — момичето срещу парите. Връщаш ми го и върви където ти видят очите.

— Вие винаги сте държали на думата си, надявам се, че сте запазили този похвален навик.

— Ти мисли за своята дума, аз моята ще я удържа. Къде ще се срещнем?

— Тръгнете по шосето към Пименово. Щом стигнете до развалината, ще ми се обадите. — Юра ми смигна и запали мотора.

Някъде около час ние се мотахме напълно безцелно по междуселските пътища. Нямаше никаква нужда да правим това, което означаваше, че или Юра заличава дирите си, или просто хвърля прах в очите на Стас, което бе по-вероятно. В крайна сметка срещата все пак се състоя насред равното поле, недалеч от село Арефево — разбрах това, след като прочетох надписа на крайпътната табела. Ние се приближихме до селото от различни страни и щом се забелязахме взаимно, започнахме да мигаме с фаровете.

Трябва да отбележа, че Юра бе избрал много подходящо място, защото наоколо нямаше жива душа, пък и бе абсолютно невъзможно да се скриеш където и да било. Двете коли спряха и аз видях Стас, който бързо излезе от джипа си и се отправи към нас. Юра отвори прозореца от моята страна.

— Как си? — попита Стас, обръщайки се към мен.

— Добре съм.

— Оскърби ли те по някакъв начин?

— Не.

Стас кимна и премести поглед към Юра:

— Парите са у мен, свали белезниците й.

— Няма да стане — завъртя глава той. — Първо дайте парите.

Стас извади пет пачки, пристегнати с ластик, като ги измъкна една след друга от джобовете на костюма си. За моя изненада, Юра излезе от автомобила.

— Къде са ключовете от колата? — попита той Стас.

— На таблото.

— Ще взема парите и вашия джип. Така е по-сигурно.

— Изчезвай оттук! — заяви ядосано Стас, седна до мен и запали мотора. В това време Юра прибра пачките в якето си, даде на Стас ключа от белезниците и хукна през глава към джипа. След минута ние потеглихме в различни посоки, а след още пет минути аз се съвзех и попитах:

— Къде отиваме?

— Вкъщи естествено.

— А какво ще стане с Юра, тоест с Льоня?

— Да върви на майната си!

— Заедно с твоите пари и с твоята кола, така ли?

— Парите нямат значение, а колата е застрахована, и без това се канех да я сменям.