Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Богдан Семьонович, аз съм — Маня.

— О, Маня… много се радвам. — Той изруга доста високо и продължи: — Какво искате?…

— Мога ли да говоря с Рита? — смутих се аз.

— Не зная, едва ли. Те още не са се появили. — „Откъде трябва да се появят?“ — едва не попитах, но се сдържах и опитах още веднъж: — Генадий Петрович…

— Генадий Петрович е зает! — отряза ме той. — Нали ви казах, че още не са се появили.

— Вижте какво — обидих се аз, — всички срокове изтекоха, а вие не ми се обаждате. Това дори е странно. Искам да зная какво става с Рита!

— Вашата Рита… — ревна той, но моментално понижи тон: — Макар че тя готви прекрасно — по този въпрос нямам никакви възражения. Но тази жена… заради нея тук настана истинска лудница. Знаете ли какво, Мария Анатолиевна, възнамерявам да зарежа тази работа. Тя ми се струва напълно лишена от перспектива. Да-да. Точно така ще направя. Още сега ще си събера багажа и ще замина. И нека те да правят каквото си щат. Аз си измивам ръцете.

— Богдан Семьонович… — стреснах се аз, но той прекъсна връзката.

Набрах номера още два пъти, ала никой не ми отговори.

Разбира се, веднага след това се обадих в милицията и съобщих за разговора си с Боня. Следователят, с когото предишния път имах дълго събеседване, въздъхна и се поинтересува:

— Приличаше ли на заплаха за живота й?

— Изобщо на нищо не прилича! — озъбих му се аз.

— Ами тогава нека почакаме, докато започнат да заплашват.

Треснах разярено слушалката. След минута ми се обади Стас (беше отишъл на работа към девет часа). Побъбрих си с него, споделих плановете си (наложи ми се да ги измислям в движение), сбогувахме се, а само след половин минута отново се разнесе телефонен звън.

— Маня — каза чичо Витя. — Снощи се върнах и ти звъних поне пет пъти. Защо не спиш в дома си?

— Живея у една приятелка — излъгах. — Страх ме е сама вкъщи, а съм изключила мобилния си телефон.

— Премести се у нас — предложи ми с лекота той, но аз му поблагодарих и отказах и мисля, че чичо Витя разчиташе именно на това. — Аз съм в офиса — продължи, — ела при мен да ми разкажеш какво става с вас.

Цял час разказвах на чичо Витя какво става с нас, той ме слушаше и клатеше глава, но отново не се трогна от съдбата на Рита, а само махна с ръка:

— Ченгетата са прави. Ще изчакаме, докато похитителите започнат отново да заплашват.

— Севрюгин каза, че татко му дължал сто хиляди долара.

— Може и да му е дължал, а може да е тъкмо обратното. Не съм запознат с техните отношения. Но това, че Севрюгин се появи, означава само едно: че иска да намаже от наследството на баща ти.

— Но нали няма никакво наследство! — въздъхнах. — Когато Юра поиска откуп за мен, взех пари от един познат, а те още не са му ги върнали, защото казват, че били веществено доказателство.

— Да-а — проточи чичо Витя и ме стрелна с поглед. — Маня, сигурна ли си… — започна той, въздъхна и продължи: — Не е възможно баща ти да не ти е оставил нищо. Помисли си хубаво, може да ти е казал нещо, преди да замине.

— Каза ми, разбира се.

— Какво?

— Да не се омъжвам, докато го няма. Първо искаше да ми намери добра работа, а сетне каза, че е по-лесно да ми намери мъж. Обеща да се заеме с това.

— А какво каза, когато ви остави пари за разходи?

— Както винаги: че ако влезем в дългове, ще ги връщаме от месечната си дажба.

— Каква е тази дажба?

— Татко така се изразяваше.

— И какво друго ти каза?

— Чичо Витя, ама нали знаете, че татко не обичаше да говори много! Такъв човек си беше.

Ала чичо Витя прояви настойчивост и ме накара да си спомня разговора с баща си почти дословно. Беше странно, че бях запомнила всичко толкова добре.

— Татко каза: „Тия противни лекари само викат дявола, гърдите ме наболяват. Какво ли е това? Наистина ли ще умра? Дръжки ще умра… ще има да чакат. Маня, ако се случи нещо, отбий се в пощата.“

— В пощата ли? — сащиса се чичо Витя.

— Да.

— Да се отбиеш в пощата, така ли? Какво общо има пощата?

— Не зная. Може би е искал да ми изпрати писмо? Макар че това не е характерно за татко. Той никога не ни е писал писма. Да се обади — как да е, но и това му костваше огромни усилия.

— Тук има нещо друго! — потъна в тайнственост чичо Витя. — Ако е искал да ви прати писмо, за какво му е била пощата? Нали си имате домашен адрес.

— Понякога татко имаше странни идеи.

— Маня — оживи се внезапно той, — веднъж срещнах баща ти до Централна поща. Излизаше от сградата, а аз минавах покрай нея с колата. Много се изненадах, спрях и го попитах: „Толя, какво правиш тук?“ А той ми отговори: „Изпращах колети.“ Точно така ми отговори. Колети…