Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Господи, защо да не бива да ми се вярва? — проплака той.

— Знаеш защо! — отсякох сухо.

— Маня, ти си глуупачка — каза убедено той. Не ме гледай така. Глупачка си. Обичам те. Истински.

— Може би просто се страхувам да повярвам в това — въздъхнах. Нощта, звездите, пустият път и дланта на Стас, която стопляше ръката ми, ме настроиха лиричнои аз започнах да се оплаквам: — От дете не ми върви. Във всичко. Дори и в най-дрребните неща. Ако щеш, вземи фамилията ми например. Че може ли едно момиче да има такава фамилия — Смородина 1 1 Смородина (рус.) — френско грозде. — Б.пр. ? Няма нищо по смешно от това. Ами името ми?

— Името ти е красиво. А фамилията е дребна работа. Нея винаги можеш да смениш. На мен моята фамилия си ми харесва. Мария Анатолиевна Самойлова. Според мен не звучи зле. Маня — въздъхна Стас, — омъжи се за мен.

В момента, когато колите на охраната от нощния клуб най-сетне се появиха, аз вече бях измислила модела на булчинската си рокля. Разбира се, ако изглеждаше така, тя щеше да струва доста пари, но човек се омъжва веднъж, пу-пу, да не кажа голяма дума.

Ние тъкмо се настанихме удобно в едната кола, когато мобилният ми телефон отново иззвъня, в първия момент не успях да позная гласа, но мъжът побърза да ми се представи:

— Маня, аз съм — Сергей Павленко. Изпълних обещанието си. Момчето е при ченгетата. Мисля, че вече дава показания. По принцип би трябвало да го пречукаме на място, което впрочем никога не е късно да стане, но ми се щеше да помогна на мащехата ти.

— Благодаря! — Толкова много се зарадвах, че дори изпищях.

— Моля — изсумтя с известно удоволствие Павленко. — Надявам се, че ще се видим.

— Тоя пък защо ти се обажда? — наежи се Стас веднага след като се сбогувах с Павленко.

— Нали чу? Хванали са Юра.

— Чух го. Но чух и още нещо: „Надявам се, че ще се видим“ — повтори презрително. — Той си бил изпълнил обещанието. Какви са тези обещания? Ама че изрод!

— Симпатичен човек е — не се съгласих аз. — Само трябва да си оправи зъбите.

— Какво да си оправи?

— Ами… не ми харесват златните му зъби. С тях изглежда вулгарно.

— Маня, чуваш ли се какво говориш?

Според теб съм глупачка, нали така? — възмутих се.

А когато наближихме града, вече не бързах да се омъжвам и дори го съобщих на Стас. Не стига че беше съмнителен тип, ами на това отгоре беше и ревнив. Но мъченията ни през тази нощ не свършиха с това, защото ни се наложи да отидем в милицията и да дадем показания. От там отново ни пуснаха едва призори и аз заспах още докато пътувахме към апартамента на Стас, а се събудих… Впрочем това няма отношение към тази история.

Следващите три дни преминаха, без да се случат кой знае какви събития, ако не се брои фактът, че ходих в милицията още два пъти. Тъй като убиецът беше намерен, Рита нямаше защо да се бои от правосъдието, а това означаваше, че можех да се заема с нейното освобождаване от ръцете на изнудваните. Трябва да отбележа, че дългото общуване помежду ни — имам предвид между мен и закона — взаимно ни измори. Те любезно изслушаха разказа ми, но той не им направи никакво впечатление и това ми се стори обидно. А когато стигнах до последното телефонно обаждане на Рита, господата направо започнаха да се прозяват.

— Имало ли е нови заплахи?

— Не — отговорих честно.

— Може би нещата не стоят чак толкова зле… — Аз се намръщих в опита си да разбера какво имат предвид, а следователят продължи: — При всички случаи ще чакаме похитителите да предприемат нещо.

И аз започнах да чакам. Чаках в апартамента на Стас, но се отбивах и у дома. Вече бях предупредила Стас, че трябва да приготви откупа. От сумата видимо го втресе, но той бързо се овладя и ме увери, че ще направи всичко възможно. Когато и третият ден тръгна към залез, а Севрюгин продължаваше да не се обажда, аз започнах да нервнича. Къде ли се бяха дянали? Тревожеше ме и това, че Рита също не звънеше. Ами ако… но за това дори не ми се щеше да мисля. Ситуацията бе доста необичайна, тъй като похитителите бяха поискали сто хиляди, а след това бяха изчезнали.

Когато на сутринта на четвъртия ден се събудих, погледнах към телефона и си помислих, че щом те не ми се збаждат, защо пък да не им се обадя аз, след като тъй и тъй разполагам с номера на мобилния телефон на Севрюгин. Дълго време никой не ми отговори и вече се бях наканила да прекъсна връзката, когато най-ненадейно чух гласа на адвоката.

— Да — избоботи недоволно Боня, а аз се зарадвах: