Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Твоят баща е луд — въздъхна чичо Витя.

Ние взехме паспорта на татко и отидохме в Централна поща.

Чичо Витя се отправи — с паспорта на баща ми в ръце — към гишето, на което пишеше: Получаване на кореспонденция до поискване, а аз се отдръпнах встрани, защото много се вълнувах. Общуването с дамата през прозорчето с номер седем отне доста време на чичо Витя, а аз продължавах да се вълнувам все повече и повече. Изведнъж чичо Витя се изправи, усмихна се и видях в ръцете му два пакета. Той ми кимна и тръгна към изхода, а аз хукнах след него. В колата чичо Витя не каза нито дума, само нареди на шофьора да кара към нас. Потеглихме, а върху моите колене се мъдреха два еднакви пакета.

Най-сетне се озовахме в апартамента ми. Бързешком отворих първия пакет, чичо Витя се усмихна победоносно, а аз, правичката да си кажа, загубих ума и дума, тъй като намерих вътре пачки с долари. Във всеки от пакетите имаше точно по двеста хиляди.

— Баща ти е луд! — повтори чичо Витя, когато си отиваше.

Но аз не бях съгласна с него. Всъщност татко бе гений. Ако се вземеше предвид неговият страх от конфискация на имуществото, той бе постъпил много мъдро. Беше изпращал парите в нашия пощенски клон на мое име до поискване, тъй като знаеше, че на мен и през ум няма да ми мине да отида в пощата. След като са престоявали определено време в нашия клон, парите отново са се връщали в Централна поща. Татко ги е получавал, изпращал ги е отново в нашия клон и е бил сигурен, че паричките му са недосегаеми… за милицията. Не зная кой от нас беше прав — аз или чичо Витя, но беше много по-приятно да си дъщеря на гений, отколкото на луд.

Моментално се обадих на Стас.

— Къде си? — попита той.

— Тук съм, тоест вкъщи. — В пристъп на вълнение бях изключила мобилния си телефон, за да не ме разсейва никой. Стас не бе успял да се свърже с мен и затова беше ядосан.

— Къде е това вкъщи?

— В моя дом.

— Какво правиш там?

— Що за странен въпрос? — възмутих се аз, но в чест на прекрасната развръзка реших да не обръщам внимание на хапливостта му. — Получих наследството. Моето и на Рита. По двеста хиляди. Представяш ли си?

— Откъде се взе това наследство? — поинтересува се без какъвто и да било ентусиазъм Стас.

— Дълго е да ти обяснявам. Кажи — радваш ли се?

— Ни най-малко. Защо трябва да се радвам?

— Как така защо? — обидих се. — Вече съм въшкава с мангизи и на теб няма да ти се налага да плащаш откупа на Рита, тъй като ние си имаме свои пари.

— Тъй-тъй, помня, че ти искаше да се омъжиш за богат човек. А сега какво ще правиш?

— Нищо няма да правя.

— И аз трябва да се радвам на това, така ли?

— Ти си психар. На мен ми паднаха от небето толкова много пари, а ти вместо да…

— Ще се омъжиш ли за мен? — прекъсна ме той.

— Ще се омъжа!

— В такъв случай се радвам — каза Стас не много убедено, но в този момент някой позвъни на вратата и бях принудена да прекъсна разговора.

А понеже не бях забравила, че в дома ни има богатство, спомних си заръката на татко, погледнах през шпионката, без да свалям веригата, и видях Рита. Трябва да призная, че нейната поява колкото ме изненада, толкова ме и зарадва. Отворих широко вратата, хвърлих се в прегръдките й и едва след това забелязах едно обстоятелство: до Рита стоеше Севрюгин и грееше като тиган на месечина. Можеше да се предположи, че беше дошъл да получи откупа, но в такъв случай спешно трябваше да смени изражението на физиономията си. На врата на Рита — неизвестно откъде — се бе взела огърлица с диаманти, а в съчетание със сукмана, с който беше облечена, тя бе точно толкова уместна, колкото и усмивката върху лицето на Севрюгин. Още не бях успяла да кажа, че убиецът е разобличен и че Рита няма от какво да се страхува, когато тя обяви:

— Маня, ще се омъжвам. Разбира се, скръбта ми по нашия татко все още е много силна, но моят дълг пред него и пред теб…

— За кого? — настръхнах аз.

— Какво?

— За кого ще се омъжваш?

— За Генадий Петрович, разбира се. Той е приятел на татко и изобщо между нас има много общи неща… Гена, не стой на вратата! — изсъска му тя и Гена се промъкна странишком в антрето.

— А къде е Боня? Исках да кажа — Богдан Семьонович? — попитах.

— Уволних го! — махна с ръка Рита. — Ужасен досадник е. Ако на Гена му трябва адвокат, той си има достатъчно пари, за да си намери нещо по-добро. Ще живеем тук. Генадий Петрович няма апартамент в града, но за сметка на това има прекрасна вила, на теб ще ти хареса. Но да живеем там постоянно… Нали знаеш моето отношение към селските райони? Ще се настаним в предишната ни спалня. А най-важното е, че ще има кой да се грижи за теб.