Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

В този момент си спомних за един човек, който също търсеше убиеца, и прецених, че когато мислят две глави, това е добре, но когато мислят три — е още по-добре. Току-виж, някой от нас тримата все пак хване този тип. Реших да се обадя на Павлик. Ала се изправих пред известни затруднения, тъй като тази вечер Стас не бе изчезнал от живота ми просто ей така, а ми бе оставил охрана в лицето на един симпатичен младеж, който непрекъснато се усмихваше и не знаеше какво да прави с ръцете си, вследствие на което седеше, хванал дясната си ръка с лявата, като в същото време изпитваше известно неудобство, защото в тази поза не можеше нито да яде, нито да пие.

Бях убедена, че той задължително ще каже на шефа си за моя телефонен разговор и понеже знаех за взаимната омраза между неговия шеф и Павлик… с две думи отидох в дамската тоалетна. Докато вървях натам, мобилният ми телефон иззвъня, аз отговорих и с изненада чух гласа на Рита:

— Маня?

— Къде си? — зарадвах се, защото си помислих, че е успяла да избяга.

— На същото място. Не мога да установя къде се намирам, вратата е заключена, капаците на прозорците са спуснати, открих една пролука, но нищо не мога да видя през нея. Отсреща май има една елха…

— Те ли ти разрешиха да се обадиш?

— Изобщо не съм ги питала. Адвокатът остави мобилния си телефон в кухнята, а аз готвя борш тук. Нямам никаква работа, а така поне се занимавам с нещо. А Севрюгин обича да си похапва. Направих баница със сирене, нали знаеш, че става страхотна, и той изплюска четири парчета. Знаеш ли защо ти се обаждам? Не се притеснявай за мен, те едва ли ще ме убият, но ако можеш, побързай. Ужасно ми писна да стоя заключена.

— Рита, обади се в милицията, може би те ще успеят да се ориентират къде се намираш.

— Не искам да се обаждам в милицията.

— Намерих убиеца, в смисъл че разбрах кой е.

— Нека първо да го хванат — това вече е друга работа. А сега само ще си навлека главоболия.

— Тревожа се за теб — покашлях се аз. — Севрюгин е убеден, че ние имаме пари. Помислих малко и се чудя дали да не взема назаем от чичо Витя.

— Да не си полудяла? А как ще му ги върнем? Не, не бива да бързаме с парите. Може да ни се размине от само себе си.

— Какви ги дрънкаш? — възмутих се.

— Съсредоточи се върху убиеца — каза със строг глас Рита, — а после ще видим какво ще правим. Олеле, някой идва — прошепна тя и прекъсна връзката, а аз притеснено въздъхнах и се огледах.

Докато вниманието ми бе ангажирано с разговора, вървях напред, без да обръщам внимание откъде минавам, и сега се опитвах да разбера къде точно се намирам. Бях попаднала в някакъв коридор, на който имаше три врати, препречен с решетки прозорец и никаква жива душа. Как ли бях стигнала дотук?

Тръгнах бързешком назад и кой знае защо, започнах уплашено да се оглеждам. Зад мен скръцна врата, обърнах се, но не видях никого, поклатих глава, направих една крачка и едва не връхлетях върху своя враг: Юра-Олег, а сега вече и Льоня, стоеше срещу мен. Не успях да издам и звук, когато той ме сграбчи за раменете, затисна устата ми с ръка и леко ме побутна. Опитах се да се отскубна, тъй като си помислих, че е решил да ме довърши още тук, но неговите намерения се оказаха съвсем други. Той немного любезно ме изблъска през вратата и ние се озовахме на улицата или по-точно — в една глуха и тъмна пресечка, в която също нямаше жива душа. Нещо твърдо се впи в ребрата ми и гаднярят заяви:

— Само да гъкнеш и ще те застрелям!

Прекосихме пресечката в бърз тръс и влязохме в двора на един блок. Там беше паркирана кола, в която Юра ме натика. А той седна до мен, извади белезници и ги щракна на ръцете ми, и то така, че можех да изляза от купето само ако помъкнех вратата със себе си. Юра даде заден и ние светкавично напуснахме двора, а скоро след това — и града.

Той мълчеше, аз също мълчах, тъй като — доколкото си спомнях — Юра бе невротичен тип и като нищо можеше да застреля човек, както и да му продупчи главата или да го удуши… Казано с две думи — беше ужасен психар. Умирах от страх и затова стиснах очи и се опитах да се самоуспокоя. Щом не ме уби веднага…

Колата спря. Онова, което видях, не ми хареса кой знае колко. Намирахме се извън града, заобиколени или от някакъв недовършен от години строеж, или от най-обикновени развалини. Мястото бе изключително подходящо за поредното му убийство. Юра — по-удобно ми бе да го наричам Юра, тъй като не бях свикнала с другите му имена — се обърна към мен, а аз изплашено отскочих назад.