Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Ти за глупак ли ме вземаш? — изрева Севрюгин с такава сила, че побързах да отдръпна слушалката от ухото си. — Оплачи се в милицията! Самият аз ще се оплача там, защото издирват твоята Рита за убийство.

— Тя никого не е убила и вие го знаете. Това е работа на Юра.

— Какъв Юра? Ако се наложи, Богдан ще ми стане свидетел. Той стоеше в колата пред блока ви, наблюдаваше ви и няма как да не потвърди, че освен Рита, никой не е влизал във входа и не е излизал оттам. Ясно ли е? Ако трябва, и в Библията ще се закълне. Разбра ли?

— Разбрах — въздъхнах, — но това няма да ме направи по-богата.

— Ако искаш да знаеш, земята ще разровя и пак ще намеря тези пари! — изрева още веднъж Севрюгин и прекъсна връзката, а аз се оклюмах.

Потътрих се към къщи, без да подбирам пътя, и размишлявах по въпроса откъде бих могла да намеря пари. Едва ли щях да успея да открия Севрюгин, понеже знаех само номера на мобилния му телефон, но с този мобилен телефон той можеше да се намира където си ще, тъй че едва ли щях да се справя сама. Значи трябваше да ида в милицията. Но докато те не откриеха истинския убиец, това беше опасно, защото като нищо можеха да вкарат Рита в затвора, а тя имаше клаустрофобия. Би трябвало да се обърна за съвет към Стас, но сега това бе дори неприлично. Пък и не исках да се обръщам към него. Оставаше само чичо Витя — беше приятел на татко и не беше лош човек. Може би щеше да ми даде пари назаем, а аз щях да продам апартаментите, за да му ги върна. Или ченгетата, или Павлик — все някой щеше да намери убиеца. Изобщо щеше да се случи нещо положително. Издадох мъчителен стон и набрах номера на чичо Витя. Обадих му се вкъщи — едва ли беше на работа по това време, — но там никой не вдигна слушалката, та затова се наложи да звъня на мобилния му телефон и тогава моят кутсузлук влезе в действие. Чичо Витя беше в Москва.

— Кога ще се върнете? — попитах натъжено.

— След два дни. Случило ли се е нещо? — разтревожи се той.

— С мен — не. Но Рита е в беда — отвлякоха я. Искат сто хиляди долара.

— Това се глупости. Кой ще даде толкова пари за нея?

— Тя ми е като майка.

— Ако някой беше поискал от баща ти подобно нещо, той само щеше да се разсмее. Сто хиляди за Рита…

— Чичо Витя, той заплаши, че ще я убие.

— Кой?

— Севрюгин.

— А, значи се появи! — въздъхна приятелят на татко. — Обади се в милицията.

— Ама…

— Обади се! — строго добави той и така се сбогувахме.

Естествено разговорът с чичо Витя не оправи настроението ми. Не знаех как да постъпя и нямаше с кого да се посъветвам. Виж, ако успеех да намеря Юра и да го накарам да признае, че е убил Сева, тогава бих могла да отида и в милицията. Само че къде да го търся?

Огледах се, сякаш наистина се надявах да го открия сред тълпата минувачи. Но това не се случи. Всъщност през тази вечер късметът все пак ми се усмихна. Докато бродех унило по улиците, почувствах, че съм страшно гладна и влязох в едно кафене. Настаних се край една маса, озърнах се и съжалих, че съм дошла тук, но вече бях направила поръчката си и зачаках да ми донесат храната. И в този момент някой тихо ми подвикна:

— Ей… — Обърнах се, но масите зад мен бяха празни, а единственото живо същество тук стоеше на бара и прочувствено ми се усмихваше. — Здрасти! — каза шепнешком младежът.

Понечих да се извърна, но физиономията му ми се стори позната и затова за всеки случай отговорих:

— Здрасти.

— Чу ли какво е станало със Слава? — попита той и аз веднага се досетих къде съм го виждала. Ами разбира се — беше съседът на Слава. Само че сега носеше бяла риза и папийонка, нямаше синина на лицето, беше грижливо избръснат и изглеждаше много по-симпатичен, тъй като изобщо не приличаше на алкохолик, а на барман, какъвто всъщност беше. Приятно е да видиш познато лице, особено когато ти се струва, че целият свят е против теб и че наоколо няма приятелско рамо, на което да се опреш.

Станах, преместих се на бара, покашлях се и дипломатично попитах:

— Какво е станало?

— Значи не си чула — кимна със задоволство той. — Убиха го. Намериха го в апартамента му с примка на шията. Отначало казваха, че сам го е направил, но ченгетата надушиха, че е било убийство. Такива ми ти работи.

— Защо са го убили? — попитах, колкото да поддържам разговора.

— Алкохолиците са такива хора, че за една бутилка могат да те претрепят на пияна глава. И на глупака е ясно, че него няма защо да го убият, понеже той беше съвсем безобиден. Впрочем ченгетата разпитваха кой е идвал при него. Не им казах за теб — защо трябва да те вкарвам в неприятности?