Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

Накрая госпожица Маргитан се съгласи на по-меко наказание: две седмици оставане след часовете в училище и официално извинение от лошото момче, което бе дръзнало да я нарече „орангутан“ черно на бяло. Разбира се, това беше неприятно, но кое ли в гимназията не е? Докато висим там, затворени като заложници в турска баня, училището ни се струва най-сериозното нещо на света. Едва на втората или третата среща на випуска започваме да осъзнаваме колко абсурдно е било всичко.

Един-два дни по-късно ме повикаха в кабинета на господин Хигинс и ме изтъпаниха пред госпожица Маргитан, която седеше на стола изправена като свещ, сплела в скута изкривените си от артрит пръсти и вперила неумолимо в лицето ми сивите си очи. Забелязах, че е по-различна от всички възрастни, които познавах. Не можех веднага да обясня в какво се състои разликата, но усещах, че тази жена не би се поддала на никакви уговорки или ласкателства. По-късно, когато след часовете пусках хартиени самолети заедно с другите лоши момчета и момичета (наказанието не се оказа чак толкова страшно), реших, че госпожица Маргитан чисто и просто не обича момчетата Тя беше първата жена в живота ми, която не обичаше момчета — нито дори ей тонинко.

Извиних й се и извинението ми беше искрено, ако има някакво значение. Госпожица Маргитан наистина се бе почувствала оскърбена от написаното от мен и аз я разбирах. Не знам дали ме мразеше, може би бе прекалено заета за това, обаче когато стана съветничка на Националното почетно общество и две години по-късно името ми се появи в списъка на кандидатите, тя наложи своето вето. Почетното общество няма нужда от „такива“ момчета, трябва да бе казала. Сега си мисля, че сигурно е имала право. Момче, избърсало си някога задника с отровен бръшлян, наистина няма място в тази клуб на умни и изтънчени хора.

Оттогава избягвам да се пробвам в полето на сатирата.

20

Не минала и седмица след изтичане на наказанието ми, отново бях поканен в директорския кабинет. Тръгнах със свито сърце, като се питах в какви ли лайна съм нагазил този път. Но сега поне не господин Хигинс ме викаше, а училищният психолог. Били се занимали с моя случай, каза ми той, и обсъдили как да насочат „неспокойното ми перо“ към по-продуктивна дейност. Обърнали се към Джон Гулд, редактора на лисбънския седмичник, и разбрали, че Гулд има вакантно място за спортен репортер. Разбира се, никой не можел да ме принуди да приема работата, но целият учителски колектив бил на мнение, че идеята е добра. „Направи го или умри!“ , говореха очите на психолога. Може би беше чиста параноя от моя страна, но дори и днес, след четирийсет години, не ми се вярва да е било.

Вътрешно изстенах. Вече се бях отървал от „Дейвс Раг“ почти се бях измъкнал и от „Дръм“ , а ето че сега ме грозеше „Лисбън Уийкпи Ентърпрайс“ . Вместо да ме преследва вода, подобно на Норман Маклийн в „Там тече река“ , като тийнейджър аз бях преследван от вестници. Но какво можех да сторя? За всеки случай отново проверих изражението в очите на психолога и отвърнах, че с голяма радост ще се явя на интервю за работата.

Гулд — неизвестният хуморист от Ню Ингланд, нито авторът на „Зеленият лист гори“ , но според мен роднина и на двамата — ме посрещна подозрително, ала не без известен интерес. Можели сме да опитаме заедно, каза ми, ако съм бил съгласен.

На безопасно разстояние от ръководството на гимназията аз събрах куража да проявя известна честност. Обясних на господин Гулд, че не разбирам много от спорт. Той ми каза:

— Става дума за мачове, които хората зяпат пияни в кръчмата. Ако се постараеш малко, ще се научиш.

И ми даде голям топ жълта хартия, на която да пиша черновите си — струва ми се, че още ги пазя някъде — като ми обеща хонорар от половин цент на дума. За първи път някой ми предлагаше възнаграждение за писанията ми.

Първите две статии, които предадох, се отнасяха за баскетболен мач, в който един играч от моята гимназия счупи училищния рекорд. В първата просто се описваше събитието. А втората бе специален репортаж за рекордното постижение на Робърт Рансъм. Занесох статиите на Гуулд в деня след мача, за да могат да бъдат публикувани в петък, когато излизаше вестникът. Той прочете дописката, нанесе две незначителни корекции и я прибра. После се задълбочи в статията за Рансъм, въоръжен с голяма черна писалка.

Отдадох дължимото на часовете по английска литература през оставащите ми две години в Лисбън, а по-късно и на семинарите в колежа по композиция, белетристика и поезия, но Джон Гулд ме научи на повече от всички тях взети заедно, при това за по-малко от десет минути. Жалко че не съм запазил листа — заслужава да бъде поставен в рамка заедно с всички редакторски поправки, — но горе-долу си спомням текста, а също и как изглеждаше, след като Гулд го нашари с черната си писалка. Ето така: