Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

В характерния за списание „Мад“ стил („Какво, аз ли да се безпокоя?“) напълних „Вилидж Вомит“ с измислени пикантерии за учителското тяло на Лисбънската гимназия, при което назовавах преподавателите с прякорите, с които те се подвизаваха сред учениците и веднага щяха да бъдат разпознати. Така госпожица Рейпач, дежурната надзирателка в занималнята, стана госпожица Плъша Сган; господин Рикър, учителят по английски на групата за напреднали (и най-изтънченият член на учителския колектив — приличаше малко на Крейг Стивънс в „Питър Гън“ ) се превърна в Рик Вимето, защото семейството му притежаваше кравеферма. Господин Дил, учителят по природознание, пък беше Недоварения Дил.

Както навярно всички гимназиални хумористи, и аз бях въодушевен от остроумието си. Ама че веселяк бях! Истински провинциален Х. Л. Менкен 10 10 Хенри Луис Менкен (1880–1956) — американски журналист, публицист и политически коментатор, известен с афоризмите си. — Б.пр. . Изгарях от нетърпение да занеса „Вомит“ в училище и да го покажа на приятелите си. Направо щяха да пукнат от смях!

И те наистина се пукнаха от смях. Имах добра представа какво е забавно за децата на тази възраст и във „Вилидж Вомит“ бях разработил някои от хрумванията си до съвършенство. Така например в една статия кравата-рекордьорка на Рик Вимето печелеше първа награда в конкурс по пърдене за добитък на панаира в Топсам; в друга уволняваха Недоварения Дил, защото си бе напъхал в ноздрите очните ябълки на свински зародиши, изложени като експонати. Хумор в най-добрата традиция на Джонатан Суифт, нали разбирате. Доста хитро, а?

През четвъртия час трима от приятелите ми така силно се кискаха в дъното на занималнята, че госпожица Рейпач (за вас Плъша Сган, момчета) се промъкна незабелязано, за да разбере какво ни е толкова смешно. Тя конфискува „Вилидж Вомит“ , на който аз или от самонадеяна гордост, или от необяснима наивност бях сложил името си като издател и главен редактор, и след часовете за втори път през училищната ми кариера бях повикан в директорския кабинет заради съчинен от мен текст.

Този път положението беше много по-сериозно. Повечето преподаватели бяха склонни да ми простят подигравките, дори Недоварения Дил бе готов да забрави за свинските очички, обаче една от учителките явно не разбираше от шега. Това беше госпожица Маргитам, която преподаваше на момичетата стенография и машинопис в курса за професионална подготовка. Тя внушаваше едновременно и уважение, и страх; в духа на традициите от миналия век госпожица Маргитан не искаше да ви бъде приятелка, нито психоложка, нито да ви служи за вдъхновение. Тя беше там, за да преподава бизнес умения, и искаше всичко да бъде по правилата. По нейните правила. Понякога госпожица Маргитан караше момичетата от курса си да коленичат на пода, а ако случайно подгъвите на полите им не опираха в линолеума, ги изпращаше обратно вкъщи, за да са преоблекат. Никакви сълзи и молби на успяваха да я трогнат, никакви доводи не можеха да променят схващанията й. Нямаше друг учител, който толкова често да задържа учениците след часовете, но пък момичетата й редовно бяха избирани да държат приветствени или прощални речи и обикновено си намираха добра работа. Много от тях накрая я обикваха Други я мразеха и след толкова години навярно я мразят и до днес. Именно тези момичета я наричаха Орангутан, както несъмнено и майките им преди тях. Във „Вилидж Вомит“ имаше статия, която започваше с думите: „Госпожица Маргитан, известна на всички в Лисбън с галеното име Орангутан…“

Господин Хигинс, нашият плешив директор (непринудено титулуван във „Вомит“ като Билярдната топка) ми съобщи, че госпожица Маргитан била много обидена и възмутена от онова, което съм написал. Но очевидно не беше чак толкова обидена, че да забрави онова старо библейско предупреждение, което гласи: „Отмъщението е мое, рече учителката по стенография“. Господин Хигинс ми каза, че тя поискала да бъда временно отстранен от училище.

Моят характер е сложна плетеница от дива необузданост и дълбок консерватизъм. Именно лудата ми половина беше написала и занесла „Вилидж Вомит“ в училище; сега обаче, когато пакостливият мистър Хайд се измъкна подло през задната врата, доктор Джекил остана да размишлява как ли ще ме погледне мама, след като разбере, че съм отстранен, каква ли болка ще има в очите й. Трябваше веднага да пропъдя мислите за нея от главата си. Бях във втори гимназиален клас, една година по-голям от съучениците си и с моите метър и осемдесет и пет едно от най-високите момчета. В никакъв случай не исках да се разрева в кабинета на господин Хигинс, докато другите уж небрежно се разхождат в коридора и хвърлят любопитни погледи към нас през стъклената врата: господин Хигинс зад бюрото си, а аз — на стола на злосторника.