Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

„Кладенецът и махалото“ се оказа първият ми бестселър. Занесох целия тираж в училище, напъхан в раницата ми (през 1961 година трябва да съм бил в осми клас на новопостроеното основно училище с четири стаи на Даръм), и същия ден до обяд бях продал двайсет екземпляра. Към края на обедната почивка, когато се разнесе слухът за дамата, зазидана в стената („Те бяха вперили ужасени погледи в костите, стърчащи от краищата на пръстите й, разбирайки, че е умряла в отчаян опит да издере с нокти стената, за да се освободи“), станаха трийсет. На дъното на раницата ми (върху което Даръмският Деди Кул беше написал почти целия текст на песента „Лъвът спи тази нощ“) тежко подрънкваха девет долара в монети. Ходех като насън, неспособен да повярвам на внезапния си възход до неподозираните висоти на богатите. Беше направо невероятно!

Обаче беше. Когато занятията приключиха в два часа, ме извикаха в кабинета на директорката, където ми бе казано, че не мога да обръщам училището на пазар и особено — подчерта госпожица Хислър — да продавам боклуци като „Кладенецът и махалото“ . Мнението й не ме изненада много. Госпожица Хислър преподаваше в предишното ми училище, едностайната сграда на Методист Корнърс, където учех в пети и шести клас. Тогава ме бе спипала да чета един доста скандален роман за младежка банда ( „Амбой Дюкс“ от Ървинг Шулман) и ми го беше конфискувала. Сега пак се случваше същото и аз се ядосах на себе си, защото не бях предвидил подобно развитие на събитията. По онова време наричахме онзи, който бе извършил нещо идиотско, „нещастник“. Ето че се бях проявил като нещастник на квадрат.

— Едно нещо не разбирам, Стиви — каза тя. — Защо пишеш такива боклуци? Ти имаш талант. Защо пропиляваш способностите си?

Беше направа на руло един екземпляр от М.В.К. № 1 и го размахваше пред носа ми — така, както човек мъмри с навит вестник кучето си, изпикало се на килима. Чакаше да й отговоря — за нейна чест въпросът й не беше риторичен — обаче аз нямах какво да кажа. Срамувах се. И след този случай много години се срамувах от онова, което пишех. Прекалено много, бих казал. Трябваше да стана на четирийсет години, за да разбера, че почти всеки писател или поет, издал някога и един ред, поне веднъж в живота си е бил обвиняван, че похабява дадения му от Бога талант. Ако пишеш (или рисуваш, или танцуваш, или ваеш, или пееш, предполагам), все ще се намери някой, който да се опита да те накара да се почувстваш гадно заради това — толкова е просто. Не ви натрапвам мнението си, само ви излагам фактите такива, каквито ги виждам.

Госпожица Хислър ми каза, че трябва да върна парите на всички. Направих го без да й противореча, дори на онези деца (а те не бяха малко за моя гордост), които настояха да си задържат екземплярите от М.В.К. № 1. Бях направил губеща сделка, обаче като наближи лятната ваканция, напечатах четирийсет копия от един нов разказ със заглавие „Звездните нашественици“ , който бях съчинил сам. Продадох всичките, без четири или пет. Така в края на краищата все пак спечелих, поне във финансово отношение. Но дълбоко в сърцето си се срамувах. Продължавах да чувам гласа на госпожица Хислър, която ме питаше защо си пропилявам таланта, защо си губя времето, защо пиша такъв боклук.

19

Беше забавно да пиша романа с продължение за „Дейвс Раг“ , но другите ми журналистически задължения ме отегчаваха. Въпреки това бързо плъзна мълвата, че съм работил за някакво издание, и през втората ми година в гимназията на Лисбън станах главен редактор на училищния ни вестник „Дръм“ 8 8 Барабан (англ.) — Б.пр. . Не ми се вярва да са ми оставили избор — просто бях назначен. Заместникът ми Дани Емънд се интересуваше от вестника по-малко и от мен. Дани просто бе очарован от идеята, че стая № 4, в която работехме, се намира до момичешката тоалетна. „Някой ден ще превъртя и ще взема да разбия стената, Стив“ — казваше ми неведнъж той — „Чук, чук, чук“. А веднъж добави, сякаш за оправдание: „Там вътре най-хубавите момичета в училището си вдигат полите“. Това ми прозвуча толкова глупаво, та чак го намерих за мъдро — като коан от Дзен или някой от ранните разкази на Джон Ъпдайк.

„Дръм“ не процъфтя под моето ръководство. Тогава — както, впрочем и днес — при мен се редуваха фази на мързел с периоди на неистово желание за работа. През учебната 1963–1964 година излезе само един брой на „Дръм“ , но затова пък по-дебел от телефонния указател на Лисбън Фолс. Една нощ — училищните репортажи, новостите от живота на мажоретките и опитите на разни леваци да съчиняват стихотворения вече ми бяха омръзнали до смърт — създадох свой собствен сатиричен гимназиален вестник, когато всъщност трябваше да съчинявам текстове към снимките в „Дръм“ . В резултат се получи вестниче от четири страници, което кръстих „Вилидж Вомит“ 9 9 Селски бълвоч. — Бел.прев. . Мотото в горния ляв ъгъл не гласеше „Всички новини, които си заслужават да бъдат отпечатани“, а „Всички лайна, които полепват трайно“. Този пример за инфантилен хумор ми навлече единствените истински ядове по време на гимназиалната ми кариера. Но пък благодарение на него получих най-полезния си урок по писане в живота.