Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

Двамата с Крис харесвахме почти всички филми на ужаса, но най-любима ни беше една поредица от американско-интернационални филми, повечето от които на режисьора Роджър Корман, чиито заглавия бяха плагиатствани от Едгар Алън По. Не можеше да се твърди, че тези филми бяха базирани върху творби на По, защото сюжетът им имаше съвсем малко общо с неговите стихотворения или разкази. (Без майтап, „Гарванът“ беше филмиран като комедия!) И все пак най-добрите от тях — „Замъкът на духовете“ ,_„Червеят завоевател“_,_„Маската на червената смърт“_ — постигаха някакъв тайнствен свръхестествен ефект, който ги правеше изключителни. С Крис си измислихме наше име за тези филми, такова, каквото ги превръщаше в уникален жанр. Имаше уестърни, имаше романси, имаше военни филми и… „по-ленти“.

— Ще ходим ли на кино в събота следобед? — питаше Крис. — На стоп до „Риц“?

— Какво дават? — интересувах се аз.

— Филм с мотори и „По-лента“ — отвръщаше той. Аз, естествено, налапвах стръвта. Брус Дърн щеше да лудее със своя „Харли“, а Винсънт Прайс — да беснее в обитаван от призраци замък над бурно море: какво повече можех да искам? Може би, ако имах късмет, дори щях да видя Хейзъл Корт да броди като дух в оскъдна дантелена нощничка.

От всички „по-ленти“ на двамата с Крис ни направи най-дълбоко впечатление „Кладенецът и махалото“ . Сценаристът и режисьор Ричард Матесън беше снимал филма за широк екран с технологията „Техниколър“ (през 1961 година, когато излезе тази лента, цветните филми на ужасите бяха рядкост) и бе забъркал нещо наистина специално от цял куп стандартни готически съставки. Това навярно беше най-великият студиен хорър, преди Джордж Ромеро да промени всичко със своя жесток инди-филм 7 7 Филм, произведен от независима компания. — Б.пр. „Нощта на живите мъртви“ (в повечето случаи към лошо и само в редки — към по-добро). В най-хубавата сцена — онази, която ни накара с Крис да замръзнем на местата си — Джон Кер разкъртва една от стените на замъка и открива трупа на сестра си, очевидно зазидана жива. Никога няма да забравя гледката на трупа, сниман в близък план през червен филтър и с деформираща леща, която издължаваше лицето в ням писък.

След прожекцията, по дългия път за вкъщи (ако не минаваха много коли, понякога трябваше да извървявам пеш десетина километра и се прибирах чак по тъмно) ми хрумна чудесна идея: щях да направя от „Кладенецът и махалото“ книга! Щях да го романизирам, така както „Монър Букс“ бяха романизирали такива безсмъртни филмови класики като „Джак Изкормвача“ ,_„Горго“_ и „Конга“ . Но аз нямаше просто да напиша този шедьовър, а щях да го напечатам на нашия циклостил в мазето и да го продам в училище! Бум-тряс! Еха!

Речено-сторено. С присъщата си грижливост към детайлите, за която по-късно щях да бъда възхваляван от критиката, аз сътворих моята „романизирана версия“ на „Кладенецът и махалото“ за два дни, като пишех направо върху матриците, от които след това се печаташе. Макар че (поне доколкото ми е известно) нито един екземпляр от този шедьовър не е оцелял, струва ми се, че беше дълъг осем страници, почти без разстояние между редовете и със сведени до абсолютен минимум нови редове (не забравяйте, че една матрица струваше 19 цента). Листовете бяха запълнени от двете страни, също като в истинска книга, и аз добавих титулна страница, върху която нарисувах стилизирано махало — от него се стичаха малки черни петна, които, както се надявах, приличаха на кръв. В последния момент се сетих, че не съм посочил издателство. След половинчасов приятен размисъл, напечатах в горния десен ъгъл на титулната страница думите Една V.I.B. книга. V.I.B. означаваше : „М.В.К. — Много важна книга“.

Отпечатах около 40 екземпляра от „Кладенецът и махалото“ , в блажено неведение, че нарушавам всички закони за авторското право и плагиатство в историята на света; мислите ми бяха заети единствено с това колко пари ще спечеля, ако историята ми стане училищен хит. Матриците струваха долар и седемдесет и един цента (да използвам цяла матрица за титулна страница отначало ми се стори престъпно разхищаване на средства, но после неохотно реших, че все пак трябва да бъде представителна. Нали като излизаш сред хора, е нужно да изглеждаш прилично.) За хартията похарчих още около два долара; телчетата бяха безплатни, отмъкнати от брат ми (може и да трябваше да се да закрепваш с кламери разказите, които изпращаш на списания, но това тук беше книга , голяма работа). След като поразмишлявах още малко, определих цената на М.В.К. № 1, „Кладенецът и махалото“ от Стийв Кинг, на четвърт долар за бройка. Надявах се, че ще успея да продам десет (майка ми със сигурност щеше да купи един екземпляр, за да ме поощри — винаги можеше да се разчита на нея) и така да събера два долара и петдесет цента. Това правеше печалба от четирийсет цента, които бяха повече от достатъчни, за да финансират ново образователно посещение в „Риц“. А ако продадях още две, можех да си позволя и голяма кесия пуканки и кола.