Харлан Коубън - Гората

Люси се е вторачила през прозореца, когато помощникът й, мъж на име Лони Бъргър, се вмъква вътре без чукане. Странно. Този Лони ми напомня донякъде за бащата на Люси, Айра. Същият пакостлив вид на лошо момче, което умишлено се нрави на такова. Не съм против хипитата или крайно левите елементи, или както там ги наричат. Имаме нужда от тях. Твърдо съм убеден, че се нуждаем от представители на цялата пъстра обществена палитра, дори (а може би най-вече) от онези, с които не сме съгласни и бихме желали да мразим. Без тях би било скучно. Собствените ни аргументи против тях няма да са толкова убедителни. Помислете сами: не може да съществува ляво без дясно. Нито пък среда без тях двете.

— Как върви, Люси? Имах незабравима среща с моята ослепителна келнерка… — Лони ме забелязва и гласът му леко заглъхва. — Кой е този?

Люси продължава да гледа през прозореца.

— И защо сме в кабинета на професор Митник?

— Казвам се Пол Коупланд — представям се аз.

Протягам ръка. Той я поема.

— Охо — обажда се Лони. — Значи, вие сте онзи от спомените? Господин „П“ или както там беше. Прочетох изпратеното по Мрежата и…

— Да, Люси ми каза за вашето любителско разследване. Както вероятно ви е известно, на мое разположение са неколцина отлични следователи. Професионалисти.

Той пуска ръката ми.

— Не искате ли да ни кажете нещо? — питам аз.

— Какво имате предвид?

— Впрочем вие сте прав. Имейлът наистина е изпратен от библиотеката в шест и четирийсет и две минути следобед. Само че Силвия Потър не е била там между шест и седем часа.

Той започва да отстъпва.

— Там обаче сте били вие, Лони.

Той украсява лице с крива усмивка и поклаща глава. Печели време.

— Дрън-дрън. Я чакайте малко… — Усмивката угасва и сега той се прави на поразен и дълбоко обиден. — Стига, Люси, как можеш да повярваш, че аз ще…

Тя се обръща най-накрая към него. Не казва нищо. Лони ме сочи с пръст.

— Не му вярваш, нали? Той е…

— Какво съм?

Няма отговор. Люси продължава да го гледа. Не промълвя и дума. Само го гледа, докато Лони започва да се смалява. Накрая се строполява в едно кресло.

— По дяволите — казва той.

Ние чакаме. Той е обронил глава.

— Нищо не разбирате.

— Ами обясни ни — насърчавам го аз.

Той вдига поглед към Люси.

— Наистина ли имаш доверие на този човек?

— Доста повече, отколкото на теб — казва тя.

— На твое място не бих. Той носи нещастие.

— Благодаря за блестящата характеристика — обаждам се аз. — А сега ще ни обясниш ли защо изпрати на Люси онези записки?

Той започва да си играе с една от обеците.

— Не съм длъжен да ви казвам каквото и да било.

— Разбира се, че си длъжен. Аз съм областен прокурор.

— Е, и?

— Е, и, Лони, мога да те арестувам за упражняване на тормоз.

— Нищо подобно. Преди всичко не можете да докажете, че съм бил аз.

— Мога и още как. Мислиш, че си наясно с компютрите и може би донякъде си, колкото да шашкаш студентките. Само че експертите в моята служба са истински професионалисти. И ние знаем, че си ти. Имаме и доказателства.

Той обмисля чутото. Преценява дали да продължи с тази линия на поведение, или да обърне нова страница. Избира второто.

— И какво от това? Даже да съм го изпратил аз, защо да е тормоз? Откога изпращането на художествено съчинение на колега-преподавател е станало престъпление?

Прав е. Люси казва:

— Мога да поискам уволнението ти.

— Може да можеш, а може и да не можеш. Само че знаеш ли какво, Люси, на теб ще ти се наложи да обясняваш много по-дълго от мен. Ти си тази, която сипе купища лъжи относно миналото, ти си приела ново име, за да го прикриеш.

Този аргумент се харесва на Лони. Изправя снага и кръстосва ръце пред гърди с крайно самодоволен вид. Ужасно ми се ще да го фрасна в лицето. Люси не спира да го гледа. Той не издържа погледа й. Аз се дръпвам малко назад, за да й открия пространство.

— Мислех, че сме приятели — казва тя.

— Такива сме.

— Тогава?

Той поклаща глава.

— Не разбираш.

— Какво има за разбиране?

Лони пак се заиграва с обецата.

— Не мога да ти кажа пред него.

— Ще трябва да го направиш пред мен, Лони. Дотук с отстъпките.

Потупвам го по рамото.

— Аз съм твоя нов и най-добър приятел. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото съм ядосан и облечен във власт представител на закона. И съм склонен да допусна, че ако моите хора поразровят около теб, все ще се докопат до нещичко.

— Няма начин.

— Защо да няма? — интересувам се аз. — Да ти посоча ли примери?