Харлан Коубън - Гората

Саш прочита отново съобщението. То е кратко и простичко и Саш не знае какво да прави с него. Разполагат с телефонен номер и адрес. Но той все се връща към първия ред от съобщението. Такъв един най-обикновен ред.

Той го чете отново:

ОТКРИХМЕ Я.

И сега започва да се пита какво да направи.

Обаждам се на Мюз:

— Ще ми намериш ли Сингъл Шейкър?

— Ще се опитам. Защо, какво има?

— Искам да й задам няколко въпроса относно методите на работа в старата й фирма.

— Готово.

Оставям апарата и отново се обръщам към Люси. Тя пак гледа през прозореца.

— Какво ти е?

— Аз му имах доверие.

Понечвам да кажа, че съжалявам или нещо още по-изтъркано, но се усещам овреме.

— Ти бе прав — продължава тя.

— За кое?

— Лони Бъргър бе може би най-близкият ми приятел. Вярвах му повече от на когото и да било другиго. Е, освен може би на Айра, който обаче прекарва част от времето си в усмирителна риза.

Правя опит да се усмихна.

— Впрочем как ти се стори моя етюд на самосъжаление?

— Доста добър беше.

Тя се извръща от прозореца и ме поглежда.

— Ще опитаме ли отново, Коуп? След като всичко това свърши и сме разбрали какво е станало с твоята сестра. Ще се върнем ли към предишния си начин на живот, или ще се опитаме да видим дали пък нещо няма да излезе?

— Много обичам като започнеш да го усукваш.

Люси не се усмихва.

— Добре — казвам аз. — Иска ми се да опитаме.

— Добър отговор. Даже много добър.

— Благодаря.

— Не искам все аз да бъда страната, която излага на опасност сърцето си.

— Не си сама. И аз участвам.

— Та кой уби Марго и Дъг? — пита тя.

— Браво! На това се вика последователност в мисленето.

— Добре де, колкото по-бързо разберем какво е станало… — Тя свива рамене.

— Знаеш ли? — обаждам се аз.

— Кое?

— Толкова ми е лесно да си припомня какво ме привлече към теб.

Люси се извръща.

— Няма да заплача, няма да заплача, няма да заплача…

— Вече и аз не знам кой ги е убил.

— Ами Уейн Стъйбънс? Не мислиш ли, че е той?

— Не знам. Но и двамата сме наясно с това, че той не е убил Джип Перес.

— Мислиш ли, че ти казва истината?

— Разправя, че между вас имало нещо. — Пфу.

— Но стигнал само до ръчната фаза.

— Ако има предвид случая, когато нарочно се блъсна в мен при игра на топка и ме опипа, тогава — да, технически погледнато има право. Наистина ли ти каза подобно нещо?

— Да. Каза още, че е спал с Марго.

— Това може и да е вярно. Бая народ спа с нея.

— Аз не съм.

— Това е защото те спипах в мига, в който пристигна.

— Тук не мога да споря. Каза още, че Джил и Марго били скъсали.

— И какво от това?

— Дали е вярно, как мислиш?

— Нямам представа. Но нали знаеш какво беше в лагера. Все едно целият ти живот се извъртява в рамките на седем седмици. Всеки се събира с някого, скарват се на бърза ръка и всеки си намира друг.

— Така беше, но…

— Но какво?

— Но според общоприетата тогава версия двете двойки отиват в гората, за да, хм, се забавляват.

— Също като нас двамата.

— Именно. А сестра ми и Дъг все още бяха двойка. Не влюбена или нещо подобно, но все пак… разбираш какво имам предвид. Мисълта ми е, че ако Джил и Марго не са били вече заедно, за чий бяс им е било да отиват в гората?

— Разбирам. Значи ако тя и Джил са били вече разделени и след като знаем, че Джил не е загинал в онази нощ…

Спомням си предположението на Рая Сингх — жената, която очевидно е познавала и е била близка с Джил Перес, наричан още Маноло Сантяго: може би Джил е убил Марго. Може би Камил и Дъг просто са се натъкнали на него случайно.

— И Джил им затваря устата завинаги.

— Точно така. И се насажда на пачи яйца. Сам помисли: той е от бедно семейство. Брат му е с криминално досие. Няма начин да не попадне в кръга на заподозрените.

— И затова инсценира собственото си убийство — допълва тя.

И двамата потъваме в мълчание.

— Липсва нещо — обажда се Люси.

— Виждам.

— Може би сме близо до истината.

— А може и да се отдалечаваме от нея.

— Едно от двете — съгласява се Люси.

Боже, колко ми е хубаво с нея.

— И още нещо — казвам аз.

— Какво?

— Тези дневници. Какво означава това, дето ме виждаш цял в кръв и думите ми, че не можем да кажем никому?

— Нямам представа.

— Да започнем с началото. Частта, която е вярна. Как се измъкваме от лагера.

— Добре.

— Откъде биха могли да го узнаят?

— Нямам представа.

— Как биха могли да разберат, че ти си ме извела от лагера?