Харлан Коубън - Гората

— Нищо противозаконно не съм сторил — обажда се Лони.

— По този въпрос може да се спори, но точно сега нямам настроение за това. Кой написа опусите?

— Не знам. Дадоха ми листове и ми казаха да й ги пращам един по един.

— А не ти ли казаха по какъв начин са се добрали до тази информация?

— Не.

— Ама хич?

— Казаха, че разполагат с източници. Ами че те знаеха абсолютно всичко за мен. Знаеха и за Люси. Но искат вас. Там е цялата работа. Всичко, което успея да изкопая от нея за Пол Коупланд — само това ги интересува. Може би мислят, че вие сте убиецът.

— Не, Лони, не мислят това. По-скоро си мислят, че ти си един кретен, който може да им помогне в окалването на името ми.

Объркан е. Лони полага огромни усилия, за да изглежда объркан. Хвърля поглед към Люси.

— Наистина съжалявам. Не бих направил нищо, за да те нараня. Знаеш много добре.

— Направи ми една услуга, Лони — отвръща тя. — Да не те виждам!

Александър Сикерский — „Саш“ — е сам в луксозния си апартамент на последния етаж.

Човек привиква към обстановката у дома. Така е устроен светът. Започва да се чувства уютно. Прекалено уютно за човек с неговия житейски старт. Сегашният му начин на живот е онзи, към който се е стремял. Задава си въпроса дали е още онзи корав мъжага от миналото, дали все още може да прониква в онези кабинети и тайни помещения без страх. Отговорът — той знае това — е отрицателен. И не заради старостта, а заради удобствата.

Като малък Саш попада заедно със семейството си в капана на ужасната ленинградска обсада. Нацистите затварят обръча около града и причиняват нечувани страдания на неговото население. На 21 октомври 1941 година Саш навършва пет годинки, едва месец след началото на блокадата. Той ще навърши шест, а после седем, а тя не свършва. През януари 1942, когато дажбите спадат до осемдесет и пет грама хляб на ден, дванайсетгодишният му брат Гаврил и осемгодишната сестричка Альона умират от глад. Саш оцелява, като яде подивели домашни животни. Основно котки. Всички са чували тези истории, но никой не може да си представи истинския ужас и болка. Човек е безсилен. Просто трябва да го понесе.

Но даже и това, даже този ужас може да бъде приет. С него се свиква. Също както с удобствата.

Саш си спомня първото пристигане в САЩ. Храна може да се купи навсякъде. Няма ги дългите опашки. Той си купува пиле и го слага във фризера. Не може да повярва. Пиле. Буди се нощем, потънал в студена пот. Отива при фризера и съзерцава своето пиле. Изпълва го чувство за сигурност.

И до ден днешен го прави.

Повечето му стари колеги съжаляват за отминалите дни. Липсва им властта. Неколцина се завърнаха у дома, но повечето са тук. Те са сурови мъже. Наел е някои, защото им има доверие и иска да помогне. Всички те са хора с минало. А когато им стане тежко и тези стари другари от КГБ започнат да изпитват особено остро самосъжаление — Саш е сигурен в това, — те също отварят хладилниците и започват да се радват на постигнатото.

Когато умираш от глад, не мислиш за щастие и себереализация. Добре е да се помни това.

Живееш сред този прекален разкош и направо се изгубваш. Не ти пука за глупости като духовност, вътрешно здраве, удовлетворение и човешки контакт. Нямаш дори представа колко си щастлив. Нямаш понятие какво значи да си гладен, да виждаш как се превръщаш в скелет, да седиш и да наблюдаваш безпомощно как някой, когото обичаш, който иначе си е здрав и прав, бавно умира, а някаква част от теб самия, някаква ужасяващо подчинена на инстинктите част е почти щастлива, защото днес ще изядеш не хапка, а хапка и половина от горчивия хляб.

Който си мисли, че сме нещо по-различно от животни, има много здраве. Всички човеци са жестоки диваци. Просто ситите ги мързи. Не им се налага да убиват, за да се сдобият с храна. Затова се издокарват в скъпи дрехи и си намират така наречени възвишени идеали, та сами да повярват, че стоят над тези неща. Глупости на търкалета. Просто диваците са по-гладни. И в това се състои цялата разлика.

Човек прави страховити неща, за да оцелее. Който не знае това, нищо не знае.

Съобщението е прието от неговия компютър.

Така става в наши дни. Не по телефона и не лично. Компютри. Имейли. Толкова е лесно да влезеш във връзка с някого, без да бъдеш открит. Чуди се как би могъл старият съветски режим да се справи с Интернет. Контролът над информацията заемаше огромна част от тяхната дейност. Но какъв контрол може да се упражнява върху Мрежата? А може и да няма кой знае каква разлика. В крайна сметка врагът бива залавян благодарение на информационно изтичане. Хората дрънкат прекалено много. Продават се един другиго. Предават съседи и близки. Понякога за кора хляб. Друг път — срещу билет към свободата. Всичко зависи от това доколко си гладен.