Патриша Корнуел - Следа

— Не мога да го обсъждам — бе отвърнал той. Доколкото я познаваше, в момента бе твърдо убедена, че Бентън е навсякъде другаде, но не и в Аспен.

— Наистина не е честно, Бентън — каза му. — Бях отделила тези две седмици, специално за нас двамата. И аз имам спешни случаи…

— Моля те да приемеш нещата каквито са — отговори той. — Като се видим, ще ти обясня.

— Жалко — въздъхна Кей. — Това време заедно ни беше много нужно.

Същото време, което той прекарваше в компанията на Хенри.

— Разкажи ми какво сънува тази нощ — обърна се към нея. — Помниш ли?

Ръката й сковано опипа големия пръст на левия крак. Намръщи се, сякаш изпитваше болка. Бентън стана, небрежно вдигна пистолета и прекоси дневната по посока на кухнята. Отвори бюфета и сложи оръжието на най-горния рафт. После взе две чаши и ги напълни с кафе. И двамата с Хенри го предпочитаха чисто, без сметана.

— Може би е силничко — промърмори, докато поставяше чашата на масата пред нея. — Мога да направя и още…

— Върна се на мястото си на дивана и подхвърли: — Онази нощ беше сънувала някакво чудовище, което нарече звяр … — Очите му срещнаха мрачния й поглед. — И снощи ли се сблъска с него?

Жената не отговори. Настроението й рязко се промени и изгуби всякаква прилика с кокетното й държание сутринта. Нещо се беше случило по време на душа, но той все още не искаше да засяга този въпрос.

— Ако ти липсва желание, изобщо няма да говорим за звяра, Хенри — увери я. — Но колкото повече подробности чуя за него, толкова по-големи са шансовете да го хвана. А ти искаш да го хвана, нали?

— С кого говори преди малко? — попита тя с приглушен и някак детски глас. Разбира се, Хенри съвсем не беше дете и беше на светлинни години от невинността. — Говорехте за мен! — Робата й отново се разтвори, разголвайки плътта.

— Мога да се закълна, че не сме говорили за теб — отвърна Бентън. — Никой не знае, че си тук, с изключение на Луси и Руди. Надявам се, че ми имаш доверие, Хенри… — Замълча за момент, после добави: — А също и на Луси.

В очите й проблесна гняв.

— Надявам се, че ни имаш доверие, Хенри — повтори със спокоен глас Бентън. Беше преметнал крак върху крак, ръцете му лежаха скръстени в скута. — Моля те, покрий се…

Тя придърпа полите на робата, стисна ги между краката си и завърза коланчето. Бентън прекрасно знаеше как изглежда голото й тяло, но избягваше да си го представя. Беше разглеждал цяла купчина нейни снимки, но не би го сторил отново, ако не се налага да ги обсъди с професионалисти или със самата нея — разбира се, ако някога изобщо бъде готова за това. За момента тя потискаше фактите — неволно или не, опитваше се да съблазни или вбеси по-слабите индивиди, които нито ги е грижа за нейните тайни кроежи, нито ги разбират. Неуморните й опити да събуди сексуалното му желание не бяха само пренасочване на чувства, а и непосредствена демонстрация на остър и хроничен нарцисизъм, на желанието да контролира и доминира, да подчинява и унищожава всеки, който дръзне да прояви чувства към нея. Всичките действия и реакции на Хенри бяха свързани със самоомраза и гняв…

— Защо ме отпрати Луси? — попита тя.

— Ти ми кажи — отвърна Бентън. — Защо мислиш, че си тук?

— Защото… — Тя избърса очите си с ръкав. — Звярът… Бентън я гледаше спокойно от безопасната си позиция на дивана, сигурен, че тя не може да види думите, написани в адвокатския тефтер. Не направи нищо, за да я окуражи да говори. Най-важното беше да прояви търпение, невероятно търпение. Като ловец в засада, замръзнал сред храстите, без да диша.

— Той влезе в къщата. Не си спомням…

Бентън я гледаше и мълчеше.

— Луси го пусна в къщата.

Бентън не искаше да я притиска, но същевременно беше твърдо решен да не й позволява да лъже и заблуждава.

— Не — поклати глава той. — Луси не го е пуснала в къщата. Никой не го е пуснал. Успял е да се промъкне, защото задната врата е била отворена, а алармата — изключена. Вече обсъдихме този въпрос. Спомняш ли си защо задната врата е била отворена, а алармата изключена?

Ръцете й застинаха, очите й останаха приковани в един от пръстите на краката.

— И това го обсъдихме — меко й напомни той.

— Бях болна от грип — промълви Хенри, премествайки поглед върху друг пръст. — Бях болна, а тя не беше у дома. Тресеше ме и затова излязох навън, да се сгрея на слънцето. Забравих да заключа вратата и да задействам алармата. Тресеше ме и забравих. И Луси ме обвини…

Той отпи глътка от чашата си. Кафето беше изстинало. В планината около Аспен, Колорадо, течностите не остават дълго време топли.