Патриша Корнуел - Хищник

— Сигурно е боляло. Освен ако не са имитация, а аз мисля, че е така.

— Мога да ги изтрия с лакочистител или бебешко олио, но съм сигурна, че ти нямаш лакочистител или пък бебешко олио.

— И какъв е смисълът? — попита Луси, като продължаваше да гледа отпечатъците.

— Не беше моя идея.

— А чия?

— На една досадница. Тя ми ги прави, а аз после си ги трия.

Луси се намръщи и я погледна недоверчиво.

— Позволяваш на някого да ти ги рисува по тялото? Звучи ми малко извратено — рече тя и усети как я пронизва тръпка на ревност, като си представи, че някой рисува по голото тяло на Стиви. — Не е нужно да ми казваш коя е — добави тя, сякаш не я интересуваше.

— Много по-добре е да си този, който ги прави — рече Стиви и Луси отново усети тръпката на ревност. — Ела тук — каза тя с гальовен глас, като отново потупа леглото.

— Трябва да тръгваме. Имам работа — отвърна Луси, взе торбест черен панталон, широк черен пуловер и пистолета си и ги понесе към тясната баня до спалнята.

Влезе вътре, затвори вратата и я заключи. После се съблече, без да се поглежда в огледалото, като през цялото време й се искаше това, което се бе случило с тялото й, да беше въображаемо или само един лош сън. Под душа се опипа да види дали нещо се е променило и отново избягваше огледалото, докато се бършеше.

— Я се виж само — каза Стиви, когато Луси излезе от банята, облечена и унила, в много по-лошо настроение отпреди няколко минути. — Приличаш на таен агент. Наистина си страхотна. Искам да бъда точно като теб.

— Не ме познаваш.

— След снощи знам достатъчно — каза Стиви, като мереше Луси с поглед от горе до долу. — Кой не би искал да бъде като теб? Сякаш не де страхуваш от нищо. Така ли е?

Луси се наведе и оправи чаршафите около тялото на Стиви, като я зави до брадичката. Лицето на Стиви се промени, тя се стегна и заби поглед в леглото.

— Извинявай, не исках да те обидя — промълви тихо, а бузите й почервеняха.

— Тук е студено. Завих те защото…

— Няма нищо. И друг път се е случвало — рече Стиви, като вдигна поглед, а очите й бяха бездънна бездна от страх и тъга. — Намираш ме грозна, нали? Грозна и дебела. Вече не ме харесваш, на дневна светлина.

— Ти си всичко друго, но не грозна и дебела — каза Луси. — И много те харесвам. Просто… По дяволите, съжалявам. Не исках да…

— Не се изненадвам. Защо някой като теб ще хареса такава като мен? — рече Стиви, стана и се загърна изцяло с одеялото. — Можеш да имаш всеки. Признателна съм ти. Благо даря. Няма да кажа на никого.

Луси остана безмълвна. Стиви взе своите дрехи от хола и се облече, като през цялото време трепереше, а устните й леко потръпваха.

— За бога, Стиви, моля те, не плачи!

— Поне ме наречи с точната дума!

— Какво искаш да кажеш?

Стиви я погледна с огромни, потъмнели и уплашени очи и каза:

— Искам да си тръгвам, моля. Няма да кажа на никого Благодаря, много съм признателна.

— Какво ти става, защо говориш така? — недоумяваше Луси.

Стиви взе своето дълго черно палто с качулка и го облече, Луси я наблюдаваше през прозореца как се отдалечава под сипещия се сняг, а дългото й черно палто се поклащаше около високите й черни ботуши.

Половин час по-късно Луси закопча ципа на скиорското си яке и пъхна пистолета и два пълнителя в един от джобовете.

После заключи входната врата на къщата и докато слизаше по заснежените дървени стъпала към улицата, си мислеше за Стиви и нейното необяснимо поведение. Почувства се виновна. Замисли се и за Джони и отново се почувства виновна, спомняйки си Сан Франциско, когато той я беше завел на вечеря и я беше уверил, че всичко ще е наред, „Ще се оправиш“ — обеща той.

„Не мога да живея така“ — отвърна тя.

Беше женската вечер в „Мека“ на Маркет Стрийт и ресторантът беше пълен с жени, привлекателни жени, които изглеждаха щастливи, уверени и доволни от себе си. Луси почувства, че привлича любопитни погледи, и това я обезпокои както никога дотогава.

„Искам да направя нещо по въпроса веднага. — Виж на какво приличам.“

„Луси, изглеждаш страхотно.“

„Не съм била толкова дебела, откакто бях на десет.“

„Ако спреш да вземаш лекарството…“

„От него ми се гади и се чувствам изморена.“

„Не бива да действаш прибързано, имай търпение. Довери ми се.“

Той беше се взрял в очите й на светлината на свещите и тя завинаги щеше да запомни лицето, му в онзи миг и погледът, с който я гледаше. Беше красив, с изящни черти и необикновени тигрови очи. Нищо не можеше да скрие от него. Той знаеше всичко за нея.