Патриша Корнуел - Хищник

— Вече е в системата — отговори Тръш. — Ударникът е оставил много хубава ясна следа. Може и да имаме късмет.

Рано на другата сутрин снегът валеше косо над залива Кейп Код и се топеше във водата. Тънката ивица плаж, която се виждаше от прозорците на Луси, беше едва посипана, но близките покриви и терасата на спалнята й тънеха под дебел слой сняг. Тя дръпна завивката до брадичката си и се загледа през прозореца към водата и снега, недоволна, че трябваше да стане и да се занимава със спящата до нея Стиви.

Не биваше да ходи в „Лорейнс“ миналата нощ. Щеше й се да не беше ходила и не можеше да се отърве от тази мисъл. Отвращаваше се от себе си и искаше час по-скоро да се махне от тази къщичка с дървен покрив, овехтели мебели и тясна мръсна кухня с остарели уреди. Тя зарея поглед в хоризонта, където ранната утрин менеше цвета си във всички нюанси на сивото, а снегът се сипеше почти така силно както миналата нощ. Замисли се за Джони. Беше дошъл тук, в Провинстаун, седмица преди да умре, и се беше запознал с някаква жена. Луси отдавна трябваше да е открила това, но не можеше. Не можеше да го понесе. Загледа се в равномерното дишане на Стиви.

— Будна ли си? — попита Луси. — Време е да ставаш.

Пак погледна снега и дивите патици, които се гмурках по набраздената сива повърхност на залива, и се зачуди кат не замръзват. Знаеше, че перата имат и затопляща функция, но въпреки това й беше чудно как едно топлокръвно същество може да плува на воля в ледена вода посред снежна буря. Стана й студено под завивките, почувства в себе си хлад и отвращение, докато лежеше по сутиен и бикини и закопчана до долу риза.

— Стиви, събуди се. Трябва да излизам — каза тя високо Стиви не реагира, продължаваше да диша бавно и ритмично, а на Луси й се повдигаше от угризения, яд и отвращение, защото въпреки усилията си не можеше да престане да върши това, а така го мразеше. Почти цяла година успяваше да се възпре, казвайки си „стига толкова“, но после идваше една нощ като снощната, и не беше нито умно, нито логично, и после винаги, винаги съжаляваше, защото беше унизително и трябваше да се откъсне от тази ситуация и да продължава да лъже. Нямаше избор. Животът не й беше оставил избор. Беше доста затънала, за да може да промени нещо, а и някои решения вече бяха взети вместо нея. Още не можеше да повярва. Тя докосна чувствителните си гърди и подутия си корем, за да се увери, че е истина, и въпреки това не можеше да го проумее. Как можа да й се случи това?

Как е възможно Джони да е мъртъв?

Тя така и не се зае с неговия случай. Просто си тръгна и отнесе своите тайни със себе си.

„Съжалявам“ — промълви мислено тя, надявайки се, че където и да беше сега, той знаеше какво става в душата й, както бе знаел някога, само че по различен начин. Може би сега умееше да чете мислите й. Може би щеше да разбере защо се беше оттеглила, приемайки, че сам си е причинил това. Може би е бил в депресия. Може би се е чувствал съсипан. Тя никога не повярва на версията, че брат му го е убил. Не допускаше и възможността някой друг да го е направил.

И тогава Марино получи онова телефонно обаждане, онова зловещо обаждане от Бор.

— Трябва да ставам — рече тя на Стиви.

После се пресегна за пистолета „Колт Мустанг .380“, който лежеше на масичката до леглото.

— Хайде, събуди се.

Базил Дженрет лежеше на металното легло в килията си, покрит с тънко одеяло като онези, които не пропускат отровните газове като цианид в случай на пожар. Матракът беше тънък и твърд и също не би пропуснал смъртоносните газове в случай на пожар. Инжекцията би била неприятна, електрическият стол още по-зле, но газова камера — не. Да се задавяш, да не можеш да дишаш, да се задушаваш. Не, господи, само това не!

Когато гледаше матрака, докато си оправяше леглото, винаги си мислеше за пожари и си представяше как не може да диша. Не беше чак толкова лош. Поне не беше причинявал никому онова, което учителят по пиано му причиняваше, докато накрая Базил спря да ходи на уроци, независимо колко силно го биеше майка му с колана. Заряза уроците и за нищо на света не би се върнал там за поредното давене, едва ли не задушаване. Но не беше се сещал за това скоро, докато някой не спомена газовата камера. Макар да знаеше, че в Гейнсвил екзекуциите се правят чрез инжекция, надзирателите го плашеха с газова камера и се заливаха от смях, като го гледаха как се свива на кълбо върху леглото и започва да трепери.

Но вече нямаше защо да се тревожи за газовата камера или друг вид екзекуция. Сега беше научен обект.